На тазгодишните Дельови празници имаше и една литературна премиера – в „Сивриевата зала” в Стария град бе представена новата книга в два тома на историка Христо Гиневски под заглавие „Миналото на Устово”.

Това е петата книга на Гиневски из историята на родния родопски край и не е случайно представянето й сега в Златоград – множество и отколешни са връзките на нашия град с Устово от времето, когато животът в Средна Родопа се е изчерпвал с икономическите и културно-просветни движения именно в тях. И това е обширно отразено в „Миналото на Устово”.

По-долу даваме част от казаното за нея от Величко Пачилов. ЗВ

...Тази книга излезе от печат миналата година и веднага намери признание не само сред родопската четяща общественост, но и сред академичните среди. Защото тя представлява селищна монография, написана научно и обективно, превъзмогвайки влиянието на местническите и личностни отношения. Това не означава, че книгата е написана безпристрастно. Може да се каже, че от всяка глава на книгата, от почти всяка страница лъхат синовните чувства на любов и признателност, които авторът храни към своя роден град. И непременно ще трябва да се отбележи нещо много важно и за нас, златоградчани - в този и другите издадени трудове на Гиневски могат да се намерят и много сведения за Златоград. Доц. Гиневски в голяма степен се явява и като изследовател на миналото и на Златоград от епохата на Възраждането.

Като всяка поселищна история, в книгата се разглеждат сведенията за произхода на името, дават се данни за местоположението и климата, търсят се следите от антични и средновековни времена, изтъкват се тракийските и славянски корени на местното население. Още повече, че в землището на Устово се намира древнотракийската крепост Подвис, която се свързва и с легендарния Момчил юнак, за когото Стою Шишков, който също е от Устово, е записал песен още в 1890 г.

Разглежда се и времето на повече от петвековното турско робство, когато в ХVІ и най-вече в ХVІІ в. Устово вече е утвърдено централно родопско селище. Но най-много за него започва да се говори и пише от времето на кърджалийските размирици в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. и прочутия злодей Аджи ага - управник по това време на Устовския мюдюрлюк.

В своите изследвания доц. Гиневски установява, че Устово започва да увеличава броя на своето население и да се развива като търговско-стопански център на околността и цялата Ахъчелебийска кааза от началото на ХІХ в. За това спомага не само географското му разположение като кръстопът, но и занаятчийството, което започва да се развива още от края на ХVІІІ в. А това са бакърджиите, калайджиите, дюлгерите, абаджиите, терзиите и др. За това спомага османското законодателство, което стимулира това производство, като законът от 1773 г. подробно регламентира еснафската система в империята. Прочути са устовските бакърджии, които продават стоката си по далечни тържища и пазари. Техният брой по списък докъм 1950 г. надхвърля хиляда. Много са прочутите майстори, но върхът на този занаят, превърнат в изкуство, е на братята Райчо и Никола Андрееви, чиито произведения красят музейни експозиции у нас и в Париж.

Производството на аби и шаяци също е на изключително високо ниво. Най-големи успехи в това отношение е постигнал Кечо Киряков, който участва със собствено производство бяла и черна аба (вълнени платове) на Световното изложение в Чикаго, САЩ в 1894 г. и печели златен медал. Устово е и един от родопските дюлгерски центрове. Самобитните майстори в течение на години създават и развиват родопската строителна школа, чиито строежи – къщи, черкви мостове и др. представляват образци на българската възрожденска архитектура. Макар че не е овчарско средище, като съседните разположени по-високо села, и тук има тежки кехаи с огромни стада.

Било е развито и обущарсттвото (папукчийството) - имало е работилници с по 5-10 чираци и калфи. Непосредствено преди Балканската война е имало 10-12 работилници.

По-доброто благосъстояние на населението води и до развитието на златарския занаят, в който също има много изявени майстори-куюмджии.

Този стопански напредък през ХVІІІ и ХІХ в. оказва огромно влияние върху цялостното развитие на селището и на неговите жители. Особено гурбетчийството, което отваря очите и ума на хората, запознава ги с новостите по широкия свят, които те донасят в родното си място.

В книгата си Гиневски дава просторно описание на възрожденската епоха, като се спира и на изграждането на двете устовски църкви – „Св. Никола” (1836 г.), след това основно преустроена във величествен храм, осветен на 14 юли 1884 г. от митрополит Синесий, управляващ Одринската българска епархия. На тържеството се стичат близо 15 000 души, в т. ч. и множество златоградчани. А в самата литургия участват 28 свещеници. През 1864 г. започва строителството на втората църква - „Св. Богородица”, която е осветена в следващата година.

Авторът се спира нашироко върху водещата роля на Устово в църковно-националните борби в Средните Родопи. Освен това той разглежда просветното дело и неговото развитие от килийното към класното, изтъквайки водещата роля на Църковно-училищната община и Училищното настоятелство.

Величко Пачилов

(Бр. 18/2013 на „Златоградски вестник”)