Новини

Най-скъпият Коледен подарък

сряда, 01 март 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Българската Коледа през очите на съвременният български писател

 

Разказ от

Виолета РАДЕВА

 

 

На четири години и половина съм. Майка ми очаква бебе и вече ме подготвят за събитието. Всички се надяват то да е момче, защото от петте внука на единия ми дядо четири са „женски”, а другият ми дядо в мое лице има само една внучка! Говорят ми как ще се роди братчето ми, как трябва да се грижа за него, защото то ще е малко и безпомощно. Аз обаче не искам братче! Не искам и това е! И толкова категорично не искам това братче, че плача непрекъснато, тропам и повтарям: „Не искам братче, не искам, няма да го обичам пък! Искам сестричка!”

 

Зима е. Снегът от няколко дни трупа ли трупа и скрива под дебелата бяла завивка къщи, дървета и храсти. Всичко живо се е притаило в хралупи, пещери и топли гнезда в очакване да грейне бледо слънце. Бъдни вечер. Трапезата е сложена, питката още вдига пара, макар да е обиколила нивката, ошавът е изпотил стъклената купа, защото е мръзнал на чардака, а печената тиква, полята с маджун и поръсена със счукани орехи, грее в голямата тава. Дядо слага парчета жар от бумтящата печка в кадилницата, където е насипал тамян и тръгва да обикаля: масата, отрупана с благата, които е родила земята благодарение на неговия труд – ябълки като гумената ми топка големи и валчести, от младото дръвче, което той гледаше като писано яйце, защото било някакъв специален сорт; жълти круши, по-сладки и от мед; бистро грозде от свеслата, нависени под гредите на дълбокия зимник; писана пръстена паница, насипана със златно жито; чисти и здрави орехи от могъщото дърво пред къщата; паничка с кехлибарени парчета пчелна пита...

После дядо тръгва от стая в стая и навсякъде кади и изрича благословии: Бог да прогони болести и зли сили, да дарува със здраве и живот тази къща и нейните обитатели, да се родят много агънца и козлета, да расте здраво теленцето, тежки класове да узреят по нивите. След това слиза по десетте каменни стъпала, които водят към градината. Вече не го виждам, защото ме прибират вътре на топло, но знам, че отива да прекади в обора, в кошарите, в курника... Заспивам късно, защото с нетърпение очаквам утрото на Рождество Христово и коледното тържество в читалището. Ще дойде дядо Коледа и ще ми донесе подарък. Какъв ли ще е? Денят угасва рано. Снегът, натрупал непроходими преспи, осветява притихналите къщи и улици, заспалата природа. Идва леля ми с вярното ми другарче в игрите, моята братовчедка и връстница Петя. На сцената в читалищния салон се извисява огромна за моите представи елха, отрупана с гирлянди и искрящи стъклени топки в най-различни цветове. Феерията от червено, зелено, синьо, златно, сребърно омагьосва очите ми, отнема дъха ми, изкарва сълзи от възторг в очите ми.

Сядаме на първия ред в салона, за да виждаме. Ние сме най-малките, останалите участващи в тържеството деца ходят на училище. Всъщност това е училищното тържество на нашия братовчед, единствения до този момент внук на дядо. Той е тринайсетгодишен, ще рецитира стихотворение за Коледа и дни наред го учи, а когато дойде на гости у нас, дядо го кара да го декламира. Бях го запомнила ей така, слушайки как го срича. Идва ред на братовчед ми. Той започва бойко, но изведнъж вперените в него очи на родители, учители и деца го стъписват, той млъква и не може да каже нито дума повече. Тогава аз на бегом изкачвам трите стъпала до сцената, заставам до него и обявявам: „Аз ще ви кажа стихотворението! Аз го знам!” Неистовите ръкопляскания, искреното веселие, което настъпи в салона, ме направиха неописуемо щастлива! За кратко. Дойде дядо Коледа, разтвори чувала си и започна да раздава подаръците. Викаше едно след друго всяко дете по име. Най-после торбата му се изпразни. Той си тръгна, махайки за сбогом ръка: До следващата Коледа, до следващото Рождество Христово!

Изведнъж от висините на радостта заради всеобщото възхищение, аз изпаднах в най-дълбока тъга. За мен подарък нямаше! Вървим към дома, аз съм нацупена, сърдита на целия свят! Защо? Защо? Нима съм била толкова непослушна? Нима съм била толкова лоша? Защо за братовчед ми, когото често потупват дори, има подарък, а за мен няма?

Леля ме успокоява, че моят подарък дядо Коледа го е оставил у дома, сега, като се приберем, ще видя, че е така! Влизаме. В антрето хвърлям бързо палтенцето, събувам кафявите кожени чепици и се втурвам, за да видя своя подарък. И да, подаръкът ме чака! На леглото, до мама, лежи бял вързоп, от който ме гледат две сини очички.

– Какво е? – изкрещявам.

– Сестричка – засмива се мама.

И преди още някой да успее да ме спре, грабвам това бяло вързопче, от което две сини очи сред розови бузки ме гледат и сякаш ми се усмихват.

Грабвам го и от радост побягвам с бебето напред-назад из стаята, а двете ми баби едва ме следват, за да подпират скъпоценния подарък. Това е най-красивото Рождество Христово в моя живот. Това Рождество Христово доказа, че чудесата съществуват. Така се роди моята любима сестра, Бог да я благослови!

 

(Бр. 22/2016 на „Златоградски вестник”)