Здравко ИЛИЕВ

 

 

...И така от зам.-началник на управлението за геоложки и минни проучвания при дру­жество „Горубсо” в Кърджа­ли, ме преназначиха за зам.-директор по стопанските въпроси на II Рудоуправление край Златоград.

Нуждата бе наложила поредната смяна на предшественика ми. Длъж­ността приех със страх, за­щото тя бе станала мелница на кадри, на хора, с нищо не по-лоши от мен.

 

Нямах опит, образованието ми бе нищож­но, с езика все още трудно се справях - нали съветски хора оглавяваха ръководството на рудоуправлението.

То е до самата граница, което съз­даваше някои допълнителни трудности, рудниците са затрупани с дебел сняг, а ла­вини са прекъснали подстъ­пите към тях. Минните селца, изградени от дървени дву­етажни и едноетажни бара­ки, по няколко десетки в съ­седство с рудниците. Живе­ещите в тях по 18-20 работ­ника в крило мръзнеха, защо­то нямаха дърва, а и храната не беше достатъчно. Липсва­ше крепителен материал, стомана за бургии, победит. Студът сковал водопроводи и въздухопроводи, замръзнал автотранспортът. С една дума - предна фронтова ли­ния...

Днес е 31 декември 1953 г. Хората ще посрещат новата година кой както може.

От близките села и махали - при семействата у дома си, бекярите, дошли от вътрешността на страната - в студе­ните и неуютни жилищни по­мещения. А пък аз - в хотелс­ката стая на рудоуправлени­ето.

Едва на 28 години съм. Нощта ще премине в планове, размисли, идеи - страшно дълга нощ! Утре е първият работен ден от новата годи­на. Накъде? Откъде? Кое по-първо?

В тоз хаос на грижи и задачи съветските другари Кулаковски, Галигин, Черьонин, Косаригин и др., се при­текоха на помощ. Не се поскъпиха да кажат добра дума още в първите дни и с това да ме насърчат. Като пиша тези редове пред мен изпъкват образите на неголяма група ръководи­тели, които по право и задъл­жение бяха първи мои помощ­ници, с които съдбата ни срещна, за да вадим с голи ръ­це кестените от огъня.

Величко Архипов Молев, със средно образование, среден на ръст, пълен, червендалест човек, на чието добродушно лице винаги стоеше плени­телна усмивка. Човек парти­ен, високо съзнателен, дис­циплиниран, самоинициативен, находчив, на възраст приблизително колкото моята. Наз­начиха го за началник на от­дел работническо снабдява­не, който пое грижата по снабдяването на близо 3000 човека.

Никола Шуков - на възраст около 45 години, опитен ад­министратор, сърдечен, отзивчив, оперативен, умееше да работи с хората - н-к на жилищно комуналния отдел.

Георги Сексенов - висок, черноок, много подвижен, хи­тър, енергичен, познаващ отлично работата на матери­ално техническото снабдява­не.

Димитър Михалков, на въз­раст около 26 години, родом от шоплъка, минен техник, слабичък, с остър ум, бе наз­начен за началник на автобазата.

Сава Щинков, бивш политзатворник, среден на ръст и възраст, сдържан, преди да продума - мисли. По време на отдих и когато е в подходя­ща среда, е шегаджия. В рудоуправлението е началник на отдел кадри.

Никола Георгиев Тошев - строителен техник, около 23-24-годишен, черноок, слабоват, но красив човек. Всяка дума поставя на кантар пре­ди да я каже, високо културен и сърдечен човек. Той е начал­ник на ремонтно техническия отдел. С умиление и искрена приз­нателност винаги ще си спомням за тези трудови и всеотдайни хора.

Днес е 1 януари. В малката диспечерс­ка стаичка се събрахме аз, Сексенов, Михалков и М. Митков. Обмисляхме как да излезем от критичната обс­тановка, създадена и от природата, и от хората, невзели навреме мерки за запасяването ни с гориво, оборудване, хранителни продукти, други материали. Още същия ден бе проправен път от Фабрика до Подкова - повече от 50 км, и доставен крепителен мате­риал.

На следващия ден пропра­вихме всички пътища до руд­ниците, по които бяха извозени повече от 1000 работ­ници. За десетина дни бяха снабдени с най-необходимо­то, работата потръгна, по­тече повече руда към обога­тителните фабрики.

И сега, след много години, които ме отделят от онова стро­ително време, с умиление си спомням имената на шофьо­рите: Раденко Евтимов, ро­дом от Западните покрайни­ни, младеж кръгъл сирак от малък. От 1950 г. на работа във Второ рудоупраление, изключително скромен и отзивчив човек; Йото Николов от с. Бутан, Оряховско; братята Милко и Стоьо от с. Смилян, Делчо Сотиров от Ябълково, Първомайско, бай Щоно - ко­раб родопчанин, кален в бури и несгоди, суров като плани­ната; Симеон Крумов от пер­нишкия край, бай Иван Мангеев, Митко Борисов от Перник и още много други, които бя­ха гръбнакът на неголямото автостопанство.

Те не знаеха що е умора и не помня някой да ми е казал, че му е тежко, че е нещо бо­лен и уморен и да поиска от­пуск за отработеното свръх определеното от Кодекса време... Грешно и несправедливо ще бъде да се каже, че досега грижи не бяха полагани

- изграден бе жилищния фонд, столови и здравни пунктове, разработваха се новите рудни находища, напредваше и битовото устройване на хо­рата. Но нищо от това не бе достатъчно. В подсъзнани­ето ми заживя мисълта, че тук ме пратиха, за да могат след три месеца да се осво­бодят от мен, както това ставаше досега с другите ми предшественици. Не бях прав…

Тук старите рудници са при­надлежали на французи и немци, разработвали най-богатите находища и руда с над 70% съдържание на ме­тала, товарена на катъри и пренасяна до Дедеагач, а тази с по-ниско съдържание е пре­топявана тук на място.

А сега ние влагахме значителни капитали, за да разкрием и добием 2. 5-3% метал...

И сега, и преди година-две, кадрови­те отдели на рудоуправлението разпращаха свои сът­рудници из цялата страна да набират работници от всич­ки професии и ги насочват към „Горубсо”. Заплащаха им пътните, осигуряваха пред­варителен аванс пари, за да оставят или изпратят на се­мействата си. Но не бяха ред­ки случаите, когато назначе­ните вземаха работно облек­ло, паричен аванс, преминава­ха през задължителния трид­невен инструктаж по техни­ческа безопасност и напуска­ха самоволно, още незапочнали работа.

Други пък още по пътя за Кърджали изчезваха. Трети започваха работа, престо­яваха известно време...и хай­де на друг рудник за повече пари. Някои смятаха, че като добиваме руда, направо копа­ем пари. Но преди всичко би­товите условия бяха лоши. Жилищни бараки без сушилня за работното облекло, в ко­ито живееха по 30-35 човека заедно, без тоалетни и вода, слабо осветление, занемара в хигиената, без гардероб, не се получават вестници, списания...

Както и да се обясня­ваше, истината не бе добра.

Животът на цели поколения, работили досега в рудниците, бе заличен.

Силикозата взима­ше застрашителни размери. Една от „ветулките” тук, ра­ботил 20-25 години, беше Сано Бабин. Неговото родно място е на самия връх над рудника, изкарвал е коравия си къшей хляб още при французите, а след това и при немците.

Из­вози Сано Бабин рудата или ба­ластрата от завоя, избури взривните дупки и преди да взриви забоя, грижливо ще по­чисти пистолета, ще го смаже и увие с брезент, ще прибере бургиите и другите сечива и всичко ще нареди до самия за­бой. Ще настеле дюшеме върху тях, да взриви забоя. А утре, като извози отбития матери­ал, ще намери инструментите си и пак отново.

Така в продъл­жение на 25 години все с един пистолет. Когато се образува „Горубсо”, Сано Бабин е още на работа. Представят го за пра­вителствена награда. Прези­диумът на Народното събра­ние го удостоява със златен орден на труда. Викат награ­дените в София. Между тях е и Сано Бабин. Ордените връчва Вълко Червенков.

Сано е във възторг от внушителната фигура на генералния секре­тар и председател на МС. Ще се доближи до Червенков, свойски ще го потупа по далеч стърчащото над неговото ра­мо на първия ръководител и ще му каже една твърде не­цензурна, похвална дума, ко­ято ще предизвика общ смях. Червенков също ще остане до­волен от оценката на Бабин, но ще му каже, че макар и два пъти да е по-едър от него, за миньор не става.

Не мина много време, Сано Бабин заболя и наскоро почи­на. Приживе бе пожелал да го погребат на самия връх над рудника, заедно с пистолета, с който бе работил от 1925 година. Също приживе дирек­торът на рудоуправлението разпоредил да се прокара електричество до къщата на Сано Бабин, единствената къща, скътана високо в планината. И електрическата крушка заблестяла преди Са­но да угасне.

Срещахме и дру­ги ветерани, които бяха учи­тели на новите работници. Това бяха Шабан Белев, н-к на рудника, и Мехмед Цацаров. Спомням си за една лоша шега.

Наш вербовчик довежда група работници от вътреш­ността на страната. От­веждат ги в единствената баня със сушилня за работни дрехи, построена в миналото. Сушилнята е с много висок таван, направена с цел да не се крадат дрехите от други работници и да съхнат. При влизането в сушилнята но­водошлите се вглеждат в ра­ботните дрехи, издигнати до тавана, и питат: чии са тези дрехи горе? Шегаджията ти­хичко казва, че това са дрехи­те на измрелите от силикоза работници.

Новодошлите се оглеждат и тихомълком се разбягват. Никакви увещания не помогна­ли да останат. Друг шега­джия пуснал слух, че миньо­рът, загинал тези дни в руд­ника, е вампирясъл и лично го видял във вид на черна котка. Мълвата се разнесла мигно­вено. Шегаджията донесъл в торба от дома си черен кота­рак, оставил го в един от ра­ботните комини на 50 м от хоризонта и си заминал. Кога­то усетила, че по пътеходното се изкачват хора, започна­ла да мяука и се спуснала към тях. Като видели вампира, миньорите побегнали през глава, кой където види. Тази „шега” отклони близо 700 човека от работа...

Но враг номер първи беше си­ликозата.

Когато с Никола Шуков посетихме село Ерма река, видяхме много надгробни камъ­ни като белег на отминал жи­вот, а черни забрадки напомня­ха за една човешка трагедия, довела до обезлюдяване на се­лото от мъжкото възрастно население.

Като една от мерки­те срещу това бе въведено т. нар. водно бурене. Истинска революция бе въвеждането му. То дойде да спаси от гибел хората на подземния труд. Но и то имаше своите противници, не бяха редки случаите, когато скъпо струващи инсталации - тръби, маркучи, водни глави бя­ха разрушавани, срязвани и по­хабявани. После водното про­миване бързо се възприе, разб­ра се ползата от него. Не мал­ко грижи ни създаваха вестни­ците „Рудничар”, „Труд”, „Родоп­ски устрем”, а понякога и „Работническо дело”. Не стига, че непрекъснато те притискат работниците с многостранни искания, а ето сега и вестници­те. На мира няма да те оста­вят, докато не свършиш рабо­тата си както трябва и не си признаеш вината - иначе иди се оправяй.

Длъжни бяхме да ги четем и търсим в тях всичко онова, ко­ето се отнася до нас и да дава­ме съответен отговор, да взи­маме практически мерки.

За­веждащия отдела по жалбите беше Славчо Симеонов. Когато в по-сетнешните години ми се налагаше да търся трудолюби­ето, дисциплината, умението, богатия опит на администра­тора, оперативния и високо културен човек, който знаеше как с такт и умение да се из­пълни всичко, поставено като задача, все на ум ми идваше Славчо Симеонов. Липсваше ми той през целия ми по-нататъ­шен трудов път. Затова малко по-подробно искам да разкажа за този човек и неговия терк на работа.

Славчо бе на въз­раст приблизително колкото моята - 28-29 години.

Образо­ванието му е най-малко средно, но познанията му по литера­тура, изкуство, история, геог­рафия, политикономия подс­казваха за нещо повече. Беше много общителен, отзивчив. Благодарение на неговата опитност, той успя още в на­чалото на съвместната ни дейност да хване всички нишки на разностранната работа. Методът му на работа съз­даваше вътрешна мобилизираност у всички и на никой не му се щеше да е последен или с по-малко точки от другия, което даваше отлични резултати.

Наближаваше пролетта. Ут­ре е първи март. Край на зима­та и на мъките. Но се тревожех от прогнозите за време­то. Възможно бе наводнение, в случай че южнякът за ден-два стопи дебелия сняг, натрупан в планината. Така и стана. Водна­та стихия напира, подкопава жилищна сграда. Втора. Отсре­ща е столовата, тя също увис­ва с единия си ъгъл към водата, откъсват се части от нея, сгромолясва се и стихията я поема... Снегът се стопи, вода­та оттече, бели кокичета се усмихваха на щедрото слънце. Раните от бедствието се за­личиха бързо. Ще се появят са­модейни състави, които ще слушаме със захлас: "Запорожци отвъд Дунав", "Волният вя­тър" и др., ще ни гостува цир­кова програма, гост ще ни бъде и Панчо Владигеров, който след концерта ще остави автограф на пом.-директора за спомен, ще се организират по-често филмови прожекции...

Не след дълго в рудоуправлението ще се появи съветският посланик М. Приходов, придру­жен от Антон Югов, тогава министър на тежката индуст­рия. Води ги ген. директор на „Горубсо" Г. Гришин. Те идваха да видят работата на наскоро откритата въжена линия Лайков чукар - Рудозем.

Избрахме за бъдеща стро­ителна площадка самия Зла­тоград, който е на 10-12 км от рудниците. Находчивите, буд­ните и инициативни златоградчани, с които имах щастието да работя, се заеха да нап­равят анализ, да докажат ико­номически, социално и техни­чески изгодата от едно такова решение.

Предложението бе да се спре разпокъсаното жилищно стро­ителство по чукарите, а се със­редоточи в Златоград, Мадан, Рудозем, където има всички ус­ловия за развитие и особено Златоград, с неговия чуден мик­роклимат, съчетан с прелестите на природата.

В изложението бе посочено от Златоград до р-к Гюдюрска по дерето да се построи теснолинейка, рудничен размер, по която да се извозват работницте, вместо автобуси, като се поемаше грижата златоградчани да дадат 10 хиляди трудодни безплатно за строежа. В замисъла бе да се изградят 40-50 многоетажни жилищни блокове, дом на културата, спортен комплекс, язовир, детски заведения и пр. С eдна дума - да се обнови Златоград и се създадат всички културни, битови и други условия за нормален живот на новосъздаващите се колективи.

Почти по същото време "някой" бе ре­шил съдбата на Златоград - гимназията, пощата, съветът и др. да се изместят в Мадан, бъдещия център на "Горубсо". За това едва ли някой се е за­мислил да се противи, а може би беше най-правилно да е именно там центърът. Но заради лиша­ването на няколкото хиляди златоградчани от тези жизне­но важни обекти, съпротивата взе широки размери. И понеже нашите работници бяха предимно от златоградския район, решително се противопоста­виха и застанаха на страната на авторите на идеята градът да се развива, а не да се закрива.

Ще призная: някои ръководни другари от генералната дирек­ция в Кърджали, доскоро давали висока оценка за работата ми като помощник директор, видимо промениха отношението си към мен. Дешифрирането на промяната е проста: хиляди хо­ра завинаги бяха спечелени за едно справедливо дело, а наско­ро бе публикуван в Държавен вестник закон, който ще ни подкрепи. Възторгът бе голям, от града нищо навън няма да се изнесе. По това време съветс­ките ръководители един след друг напускаха "Горубсо" и си за­минаваха. Това ставаше вне­запно и никой от нас не науча­ваше за това предварително. Разделяхме се по пътищата, където се срещахме. Така и не можахме подобаващо да ги изп­ратим. За директор поставиха, защото имаше кой да го пос­тави, човек практик, с опит в рудодобива, но с ниска култу­ра, човек с висок мерник и нисък морал, който гледаше твърде отвисоко, ние му изглеждахме много дребнички, едва ли не ни­щожества. А той добре ни поз­наваше - доскоро бе в съседно рудоуправление на работа. Към него веднага ще се групират противниците ни, които се бя­ха създали в процеса на рабо­тата. Те никак не бяха много, по-малко от пръстите на ед­ната ръка, но бяха достатъчно силни и подли, спотайвайки се досега, за да очернят всичко създадено и високо оценено. Че­рен облак надвисна над стопан­ското ръководство и преди всичко над самия мен.

Един ден пред автобазата спира лек ав­томобил , от който слиза зам.-генералният директор на "Го­рубсо".

След броени минути ще ме повикат в кадровия отдел на рудоуправлението и без увъртане ще каже: Поради създали се нетърпими взаимоотноше­ния между пом.-директора и началника на "Кадри" от една страна, и директора на рудоуп­равлението от друга, генерална­та дирекция реши да премести др. Илиев за началник на рудник "Габрово", считано от 24. 09. 1955 г.

Излишни бяха всякакви обяснения, защото никой не бе ги искал и нямаше какво да се обяснява - всичко бе обмислено и решено и то дойде в резул­тат на накърнено честолюбие. Защо пък той ще се явява за­щитник на златоградчани и ще дава акъл къде да се строи и как ще се развива рудодобива, бяха казали в генералната ди­рекция.

А утре е рожденият ми ден, на него преди 30 години се бях родил. Мъка скова сърцето ми не толкова от обидата, ко­ято ми причиниха като ме мес­тят другаде.

А затова, че ме разделят от хилядите хора от този край...

 

(Бр. 4, 5/2004 г. на „Златоградски вестник”)