Новини

Пътеписно: 2. От Златоград до Кушла. И назад…

сряда, 11 януари 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Георги МИТРИНОВ

 

 

…По пътя се появяваха остатъци от постройки, от гранични съоръжения, но никакъв признак на живот не се забелязваше. Преминахме край някогашната гранична застава от западната страна на реката, чийто покрив на места се бе срутил. Отворите за прозорци с липсващите каси неприятно зееха като празни дупки, вперили зор в нас.

 

Спомних си първото си идване тук през 80-те години на ХХ в., когато постови́те на портала, преградил пътя, дълго проверяваха паспорта ми и открития лист, добит след доста чакане; мрежите, оградите, кучетата и оня свят на граничната застава край пътя, който оживяваше околността. Сега вече и това липсваше. Няма гранична застава, няма граничари, няма телени заграждения. Няма ги и враговете, както и беглеците от нашия добър и хубав свят. Всичко е изтекло на някъде, като водата на сухата кушленска река. Сега цари спокойствие, убийствено спокойствие, сякаш времето е спряло като във вълшебна Андерсенова приказка. Тук-там, къде по-близо, къде по-далече, се мяркат малки нивички и ливадки със следи от човешко присъствие в целия тоя застинал свят, който, уви, нищо не очаква. Тук-там и дърва са струпани, че лятото преваля, а животът си тече. И някак от нищото, почти вече без очакване, пред нас изведнъж, след поредния завой, изниква Кушла - с голямата сграда в южния край, отдавна без признаци на живот, и с накацалите нагоре къщи, някои от които тръгнали да се сливат с майката земя, загърбвайки всички усилия на някогашните им, вече забравени строители и собственици. Вече беше 13.15 ч. Близо 4 часа се бяхме влачили по пътеката, която жилавите кушленски старци на младини вземали за час и половина, два.

Ние нямаше с какво да се похвалим, освен че бяхме свършили работата си наполовина. Както някога, по време на социализма, така и днес няма селищна табела с името на селото, та да се чуди човек на конспирацията. Може би пък чиновниците от някое ведомство са преценили, че не трябва да се хабят пари и за това.

Но в една нивичка над пътя имаше хора. Възрастен мъж в работни дрехи ни видя и с интерес зачака да се приближим. В завързалия се разговор ни осведоми, че тук на картофите си казват картофи, а не кумпире и патату. Двамата с жена му вече вадеха картофите. Стигнахме до първите къщи и там, сякаш по готов сценарий, веднага се появи местният тартор Митко, с прякор Българията. Познавахме се от предишни идвания в селото, а във вестникарски материали за Кушла някак неизменно името, пък и портретът му, присъстваха. Веднага ни поведе към къщата си. Седнахме в малко дворче и гостоприемният домакин не пропусна да покаже своите познания по гръцки език при назоваването на различни видове кафе, барабар с някой гръцки поздрав и подкана за нещо. Има омъжена дъщеря за угурлиец в Гръцко, та, види се, бе понаучил това-онова. Почерпи ни фрапе от Гърция и разговорът тръгна, но не в руслото, в което исках. Всичките ми опити да го разпитвам за историята на селото през разни времена стигаха до неподозирани обрати. За историята на с. Угурли спомена, че при среща с гръцки краевед (интересно как се е стигнало до такава среща), пишещ книга за Северна Гърция, Василис (само това име си спомняше „Българията”) споделил, че селото е на 640 години. По груби сметки ставаше въпрос за средата на 14 в., при царуването на българския цар Иван Александър! А аз се бях добрал, по досега открити данни от османски данъчни регистри, за втората половина на 16 в. Разбира се, Българията не можеше да каже нищо конкретно, но ми стана чудно откъде гръцкият краевед се е сдобил с такива данни, пък и дали има толкова стари налични документи за местните села, от времето на Византийската империя. Ако е така, как досега никой не ги е публикувал… Възможно е и събеседникът ни да се беше объркал с датите. Иначе е съвсем естествено гръцките краеведи да търсят под дърво и камък византийски корени на местното българоезично население в цяла Северна Гърция, че какво да ги правят тия някогашни българи, които въпреки всички политически обстоятелства, все не стават гърци, а на всичко отгоре още си говорят на български!

На въпроса ми за съдбата на угурлийци и кушленци по време на Гражданската война в Гърция през втората половина на 40-те години на ХХ в., Българията подхвана темата за местния угурлийски разбойник и сътрудник на службите (не стана много ясно на кои служби) Шалгънът, известен с героическите си постъпки. После завъртя приказката около обира на някаква банка в с. Бенковски и пак опря до разбойничеството.

Не забрави да ни покаже хромел; неидентифицирано парче от античен предмет (може би гърне), както и пехотна мина без взривател, но с много съчми, с каквито мини преди била пълна граничната околност. Оставаше да изрече гордо като героя на Чудомир от един знаменит разказ („Три века преди Христа!”) и щях да го призная за чичероне (туристически водач). Питам го защо кушленци все не се оправят с водата, а той философски отвърна, че и Господ да дойде, и той няма да се оправи с кушленските дрязги около водата, с която някои си поливали градините, та затова не стигала за всички. Опитите ми да подхванем темата за мумьъта – прословутата лечебна глина от района на селото, остана безуспешен. Може би и затова, че вече имаше обширен материал за нея с главно действащо лице Българията, качен даже в интернет.

Времето си течеше в приказка, а спътникът ми взе да припира да си тръгваме, че път ни чака. Българията се уговори с него, да му занесе стара българска карта на района при посещението си в Златоград и тръгна да ни изпраща. Не забрави на изпроводяк да ни покаже последното си творение – бетонна плоча около 2 Х 2 м, в средата с издигната част като кладенец, чиято дълбочина според него била близо 7 м. Ямата беше широка, тъй като се свличала пръстта. На по-ниско ниво бе оформен, отново с бетон, преливник, през който да се изчиства мръсотията, задържаща се на повърхността на водата. По български, някак между другото, отбеляза, че творението му имало местни завистници. Най-после потеглихме обратно. Часът бе 15.30...

Поехме устремно по тясната асфалтова лента надолу, пооткъсвайки по някоя и друга почерняла къпинка. В нивичката с картофите, където завързахме разговор с живи кушленци на идване, сега кротко стоеше магаре с празен самар. Започна и обратното броене на крайпътните чешми, сухи и водни, които вече ни изпращаха, след като сутринта ни посрещаха. Така в приказки и сравнително бърз ход стигнахме до края на асфалтовото покритие на пътя, на „никаквото” място, по средата на трасето между селата Кушла и Горски извор, та гледката отново ни хвърли в размисъл. Пак се зачудихме  каква граница ще да е това. Навярно е между двете области – Смолянска и Кърджалийска. Стигнахме и до необичайно сглобения от бетонови елементи мост, сякаш дело на несръчно дете, играещо си с играчки за сглобяване, по който отново минахме и поехме по трасето на някогашния граничен кльон, следвайки указанията на предиобедния градинар. Бетонните колове и оградата от бодлива тел липсваха, но просеката, тъпкана близо 40 години от подкован войнишки чепик, все още личеше. Разбира се, на места, особено в деретата, ерозията беше изяла почвата и бе отворила огромни дупки, в които имаше пропаднали цели бетонови плочи и тръби. Но връщане назад няма. Слънцето напичаше, а странно как забравихме хубаво да напълним бутилките с вода, в търсене на по-добрата вода, сякаш имахме голям избор, пък се оказа, че си останахме без никаква или почти без никаква.

На превала на най-високата част на билото, от което трябваше да се спуснем към Хаси -дере, седнахме да се отморим. Поне гледката беше панорамна. На изток от нас бяха накацали къщите на с. Горски извор, а над него, по високите баири личаха просеки, може би от някогашните гранични пътеки или от новите усвоители на гората, с която се разпореждат като с бащиния…

Устремът ни по-нататък бе поспрян от нападали големи дървета, по стволовете на които трябваше да танцуваме като балерини, често на един крак, за да преминем напред. Все пак скоро слязохме в ниското, преминавайки през смърчова гора, под която зелен стрък тревица не се виждаше. Всичко долу, под зелените клони, бе ръждивокафяво. Но веднъж озовали се в ниското, скоро навлязохме в зелени треви на някогашно стърнище, защото нито тревата беше избуяла като трева, нито пък личеше да е обработвана скоро почвата. Сякаш вървяхме по сутрешната пътека от източния бряг на реката, пък брегът беше друг, доста по-висок и въобще не беше същото. Затърсихме подходящо място да преминем на другия бряг и скоро се появи такава възможност между елшите, покрили реката, по стърчащи над оскъдната водица обли речни камъни, наричани някъде пипуници - „прейнахме утвъде”.

Срещу нас изскочи голяма двуетажна сграда с разчупена форма, която спътникът ми разпозна като някогашната хасидерска гранична застава. Хубава сграда, хващаща око, но и тя с избодени очи (прозорците с касите липсваха). Каква ли ще е съдбата й? Дали ще я оставят да рухне? Може би досега са щели да разграбят всичко: керемиди, тухли и др., но е доста далече от Златоград, пък и до нея се стига по лош черен път. Тръгнахме надолу по пътя и съвсем скоро стигнахме до мястото, където сутринта се спусна от друго разклонение голям камион. Без да разсъждаваме, поехме по тоя нов стръмен път, който доста ни озори, преди да се озовем на билото, от където почнахме спускането сутринта. Едно невзрачно кръстовище в гората, от което няма как да познаеш, че започва важен пряк път към Хаси дере, бе мястото, където се включихме в сутрешния черен път. Придвижването по билото към Св. Атанас си е друго. Разбира се, пасторалните сутрешни картини ги нямаше. Местата бяха същите, но може би заврелите ни от жегата мозъци иначе възприемаха околния свят. А и животните се бяха изпокрили от изложените на як обеден и следобеден пек ливади. Строящата се къщичка самотно мълчеше, а строителите, които й даваха живот, бяха изчезнали някъде в припека. Чешмичките, повечето сухи в тоя отрязък от пътя, мълчаливо ни изпращаха с празните си корита. Скоро стигнахме до западния склон на Св. Атанас, но доста още трябваше да походим, внимавайки по стръмните укуше, докато стъпим на асфалтова улица в Хаджимале – източният квартал на Златоград. От една къща на три етажа, ни подвикна познат, който сутринта ни изпроводи на близкото кафене. Спътникът ми си позволи да го осведоми до къде сме ходили, но оня не показа, че се впечатлява много, тъй като беше споделил сутринта, че някога редовно е преминавал разстоянието. Някога! Накрая продължихме към бърлогата на моя спътник, където поизпънахме крака след дългия преход...

Някога всеки обикновен кушленец е прелитал забързан по тоя маршрут напред, че и назад, без да го смята за геройство, а днес ние даже и на герои нямаше как да се направим, че нямаше пред кого. Целият оня свят от времето до 80-те години на ХХ в., се беше изнизал покрай нас, неговите съвременници, като съдържанието на пясъчен часовник, както е казал поетът, „от добрия в лошия конус”. Но явно липсваше вълшебникът, който да обърне часовника и всичко да започне отначало. И дали тия песъчинки щяха отново някога да полетят устремно по пътя си? Дали щеше тоя заспал като във вълшебна приказка свят да се размърда пак?

А и какво ли щеше да открие принцът след като бъде развалена лошата магия в приказката? Щеше ли да открие обичаната и желана красива принцеса, пък и тя щеше ли да си спомни за него? Въпроси без отговори, от които ни измъква едно умно предложение, сякаш изказано едновременно и от двамата: „Бе айде да пием по една бира”.

 

(Бр. 18/2016 на „Златоградски вестник”)