Новини

#отархива Нашият свят храм – Словото

събота, 31 декември 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Стоян ВЪЛЕВ

 

 

Обръщането към началата български е длъжност на вся­кого, според силите и възмож­ностите на духа и съвестта. Но правим ли го? Можем да си зададем простичкия въп­рос: защо в пороя от бурни­те години дедите ни не са до­пускали да потъмнее блясъ­кът на словото? Нека се взрем в историята наша бъл­гарска.

 

Жестоко и страшно е за днешното ни малокръвие и уж фина чувствителност, ко­гато тръгнем назад през ве­ковете. Какво няма да срещ­нем? Ужаси, пожарища ли, смърт, предателства и ду­ховни голготи, нравствени падения? Безчет!

И все пак какво е спасявало тези хора, кое ги е свързва­ло, кое им е давало сили, за да устоят на бесните напори на едно късче земя, където свирепствали всите зли сили?

 

Има само един

отговор - Сло­вото!

 

Защото българинът е намирал приют в своето Оте­чество, което ще наречем точно така.

Словото беше и си остана истинското оръжие и най­-страшното съзаклятие за българите. Как да наречем, да оприличим сътвореното за нас от светите равноапостоли Кирил и Методий?

Те ни дадоха родина, чието име е Словото. В най-тежките вре­мена сме го прегръщали като единствената собственост, която никой не можел да ни отнеме, защото сме я пазели дълбоко в душите си.

Словото е магия и лек сре­щу болките и униженията - то е нашият спасителен ос­тров, но и барикада, от коя­то сме стреляли.

Народът на­рече Левски Апостол, защо­то проповядваше, защото об­ладаваше страшната сила на словото. Левски се бореше чрез словото и го вършеше гениално.

Словото на Ботев ни изви­си до върховете на цивилиза­цията и стана само връх, от който светът видя България.

От коя друга нация би мо­гъл да се роди вопълът на­роден: „Един е Господ над нази, една е черната земя под нази!”

Това невероятно самочув­ствие за самостоятелност идва пак от словото. Защо­то ние само него не сме гу­били. Всичко друго в черни за нас моменти е потъвало вдън преизподнята - и наша­та земя хубава, и нашата слава на войни, и нашата свобода, губехме и главите си, че и честта си понявга.

 

Но оставаше като

слънце у нас Словото!

 

И накрая всич­ки сме се събирали под него­вия покрив - всички.

И не от глъбините на вековете - до самите нас сякаш, мъдро се взират в лицата и душите ни върволицата строители на българския свят храм - Словото.

 

(Бр. 11/1996 г. на „Златоградски вестник”)