Новини

#отархива Борбата срещу Ньойския диктат започва още през декември 1919

неделя, 27 ноември 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Проф. Сава ПЕНКОВ

 

 

На 27 ноември 1919 в парижкото предградие Ньойи на победена България бе наложена волята на победителките – Франция, Великобритания, Италия, Япония. Русия, която спаси от разгром своя главен съюзник на Западния фронт – Франция, бе напуснала Съглашението.

 

САЩ през юли 1919 фактически бяха напуснали конференцията за мир. Президентът Уилсън я напусна, непрекъснато разиграван и лъган от представителите на Великобритания, Франция и Италия.

Неговият заместник – държавният секретар, нямаше качества, нито възможности и авторитет, за да се противопостави на империалистическите планове, лансирани от френския министър-председател Клемансо и британския премиер Лойд Джордж.

Великите сили победителки, подпомагани от японската делегация, наложиха жесток и несправедлив договор на победена България.

Съгласно Ньойския диктат България трябваше да плати на силите победителки 2 милиарда и 250 милиона златни франка – едно непосилно задължение, което осъждаше нашата държава на финансово заробване и икономическа нищета.

През 1931, по почин на президента на САЩ Хувър, бе обявен мораториум за репарационните плащания на всички бивши победени страни: Австрия, България, Германия, Унгария. След 1931 България фактически престана да плаща репарации по Ньойския диктат.

Според договора в Ньойи, за пръв път в своята история от 680 г. България бе лишена от правото да има редовна войска.

Предвиждаше се Царство България да има само 20 000-на платена армия, образувана от наемници, български граждани. По този начин България бе ограничена в своя суверенитет. До 1938 тя нямаше правото да определя своята армия като човешки състав и по въоръжение, с оглед нейната национална защита и държавен суверенитет.

В продължение на 20 години общият брой на войниците от армиите на Гърция, Румъния, Турция и Югославия надминаваше 25 пъти числения състав на българската войска. Със Солунското споразумение от 1938 между България и четирите държави – членки на Балканския пакт, те се отказаха от изпълнението на военните клаузи на Ньойския договор. Но през изтеклите 20 години (1919-1939) всяка отделна балканска държава – съсед на България, бе получила многократно превъзходство в своето въоръжение и численост, в сравнение с българската войска.

Ньойският диктат не само призна действието на Букурещкият договор за мир, наложен на България през 1913. Той откъсна от територията й Западна Тракия, Западните покрайнини, отново Южна Добруджа.

В своята миролюбива дейност, насочена към мирната ревизия на Ньойския диктат, страната ни успя да си върне само Южна Добруджа през 1940. Крайовската спогодба, сключена между Царство България и Кралство Румъния на 7 септември 1940, бе одобрена от всички воюващи велики сили: Великобритания Франция, Германия, Италия и още невоюващите СССР и САЩ.

Със слово и перо българската борба против несправедливите клаузи на заробващия диктат бе започната непосредствено при неговото обсъждане и одобрение в Народното събрание през декември 1919. Депутати от всички партии, представени в парламента – от крайната левица до крайната десница, единодушно заклеймиха диктата, наложен от Великите сили победителки, енергично подкрепен от всички балкански държави: Гърция, Румъния и Югославия.

На Парижката конференция за мир Царство България изпрати делегация, която включваше 40 души. От тази кохорта трябва да отделим само трима души, които се готвеха след завършване на конференцията за мир да публикуват свои спомени и проучвания.

Пръв, който почна да работи против Ньойския договор, бе проф. Венелин Ганев.

За голямо съжаление той не успя да подготви за печат и да издаде този дневник до смъртта си. Досега и неговите наследници не са извършили това.

Константин Муравиев, който беше секретар на Александър Стамболийски, завърши през 1960 своите спомени. От печат излязоха едва през 1992, след неговата смърт. В един том от 311 печатни страници, Муравиев съобщава голям брой интересни данни и факти, свързани с Парижката мирна конференция, които представляват ценен материал за тези, които се занимават с този период от нашата бурна история.

Към делегацията е бил аташиран и един млад специалист по международно право – Георги П. Генов, който вече се е готвел за университетска кариера.

Той постъпва като редовен доцент в юридическия факултет през 1920 и работи в Софийския университет до 1944. Може категорично да се каже, че няма българин, който да е отделил толкова много време и да е написал толкова много монографии, студии и статии, посветени на борбата срещу ньойския диктат. Достатъчно е да се отбележи, че едно негово съчинение – „Ньойския договор и България”, излезе на български език и четири западни езика през тридесетте години.

В последния свой многотомен труд, посветен на българската история, написан след 1944 и още необнародван, академик проф. Генов е посветил много страници на Ньйския договор и борбата против него.

С целокупното свое творчество, посветено на защита правата на човека, на правата на българските малцинства, разпилени в пет балкански държави, със своята дейност, насочена към мирна ревизия на ньйския диктат, Георги Генов остави незабравим спомен в съзнанието на всички българи, които милеят за своето отечество и се борят за правата на своите сънародници – поданици на съседни държави.

 

(Бр. 16/2005 г. на „Златоградски вестник”)