Новини

Разследване: 5-6 милиона са потомци на Алцековите българи в Италия

сряда, 02 ноември 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Светослав ПИНТЕВ

 

 

Много от българските обичаи, останали от езичеството, се срещат и в някои области на Апенините. Генетичната ни близост с италианците може да се дължи и на факта, че прабългарите оставят трайна следа тук, а някои се заселват и остават там. Още през 1942 г. италианският историк проф. Винченцо д'Амико съобщава, че повече от 700 селища на Апенините са основани от прабългари. Според него близо 3 милиона италианци са техни потомци.

 

През миналата есен българската публика имаше уникалната възможност да преживее емоцията, наречена „Белканто – наследството на Лучано Павароти”.

Най-красивите млади гласове на Италия гостуваха в шест български града. Става въпрос за оперните певци Стефано Тандзило, Андреа Заупа, Десире Капалдо и Сара Капелинимаджоре. Един любопитен детайл, при гостуването си в ТВ-шоу един от четиримата – Стефано Тандзило, призна, че негови предци са били българи.

В труда си „Протобългарите в Италия” Д'Амико се позовава на редица стари документи, говорещи за присъствието им в Италия през вековете. Според учения българите за първи път донасят и започват да отглеждат ориз в Италия. Установяват и други непознати дотогава на полуострова земеделски практики. Което значи, че още тогава са били не само конен народ, но и отлични стопани, когато са в мир. Всъщност точно заради това им разрешават да се заселят там. Много от българските обичаи, останали от езичеството, се срещат и в някои области на Италия, забелязва още в средата на миналия век професорът. Той ги изследва и установява несъмнената им близост с тези в Дунавска България. Винченцо д'Амико пише:

„Лазаруването е пролетен обичай, който по всяка вероятност произхожда от езическите чествания на слънцето... По-характерни са танците на нестинарите в Странджа. В Италия такива обичаи се срещат със запалените огньове в стотици села през нощите на юни, за празниците на Сан Антонио и Сан Джовани, а около тях - свирни, песни, стрелби и танци. Те са в провинциите Молизе и Абруци. В областта Сан Андрея ди Конца, Авелино, и днес в последната събота на май девойките играят танци като тези на лазарките.” Винченцо д'Амико стига до извода: „От една обща рекапитулация можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме около 1 400 000. Но като вземем предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 5-6 млн.. Зоната на Абиатеграсо и провинциите Кампобасо, Беневенто и Акуила са обитавани от над една десета от това число”. Книгата „Историята на лангобардите” на хрониста от Павел Дякон (VІ в.), е основният източник, свидетелстващ за присъствието на прабългарите на Апенинския полуостров. За тях подробно пише в глава 26, II и глава 29, V. Според летописеца те са се установили за първи път в Италия, идвайки заедно с лангобардите през 568 г. Някои други източници обаче твърдят, че това е станало още по-рано.

Вече сме писали, че техни отряди са били ударната сила на  пълководеца Флавий Велизарий, живял между 505 и 565 г. след Христа, от 534 г. единствен консул на Източната Римска империя. Негов секретар и съветник бил прочутият летописец Прокопий Кесариийски, чиито сведения очевидно са от първа ръка. Според него Велизарий е тракийски хун по произход, роден в днешното Дупнишко. Често използвал наемни български отряди, с които в началото на военната си кариера се е бил под стените на Константинопол. Интересното според летописеца е, че от Италия той пише на императора си да му изпрати подкрепления от българи и славяни, което значи, че двете общности са воювали рамо до рамо повече от 150 години преди Аспарух да създаде Дунавска България.

 

(Бр. 13/2016 на „Златоградски вестник”)