Новини

Страници от историята: Родопите в средновековните писма на дон Алвизо дел Гренада, от армията на Фридрих Барбароса

четвъртък, 28 юли 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Любопитни сведения за българите, съдържащи се в писма от времето на Третия кръстоносен поход, датирани от есента на 1189 г.

 

Ефим УШЕВ

 

 

Наскоро, при едно от поредните ми ровения из архивите на НБ „Иван Вазов” в Пловдив, в търсене на неизвестни страници от историята на Златоград и Родопите, случайно попаднах на много любопитни „средновековни” писма, които неизменно привлякоха вниманието ми.

 

Първо, защото в тях се споменаваше наименованието Родопи, и второ, признавам, привлече ме името „Бонифаций”. Истината е, че по това време в ЗВ публикувах любопитни текстове на нашия краевед В. Пачилов за смъртта на Солунския управител Бонифаций. Това бе достатъчно споменатите писма да ме приковат в четене.

Каква беше изненадата ми обаче, когато разбрах, че всъщност не става въпрос за херцог Бонифаций Монфератски, управителят на Солун, когото нашите хора убиват в съседното с. Лъджа (Баните), Златоградско, в навечерието на похода на цар Калоян към Солун… А ставаше дума за испански монах в армията на рицарите със същото име, по който авторът, дон Алвизо, се е надявал да изпрати писмата си до любимата си в Испания - донна Паула…

Сведения за българите в тези писма са единствени по рода си от времето на Средновековието. Те са публикувани във вестник „Пловдив”, в четири последователни броя на 1936 г. (Има ги, но много съкратени и орязани, както разбрах по-късно, и в сп. „Родопи”, книжка ІV от 1978 г.)

До редакцията на в-к „Пловдив” през 1936 г. ги изпраща един пловдивски монах от Ордена на капуцините, който по това време бил в същия манастир – „Санта Мария дел Соренто” в Монтевидео, близо до Флоренция. Името на нашия капуцин е Петър Селимов, с монашеско име брат Касиян.

 

Отец Касиян Селимов

ги намерил в

архива на манастира

 

- писмата били много на брой, като всички били окомплектовани под заглавието „Сънища на Изток”. Превел ги от латински и ги изпратил до редакцията, но изглежда е подбрал само онези, касаещи историята на близката на Пловдив родопска околност. За останалите обаче не знаем абсолютно нищо. Тези, с които разполагаме, обаче, по същество са един вид нови извори за Третия кръстоносен поход в българските земи в края на ХІІ в. – армията на Барбароса на път за Ерусалим минава и остава временно в Пловдив, като преди това го опожаряват. Остават тук през времето от октомври 1189 до януари 1190 г. 

Писмата на испанския рицар дон Алвизо дел Гренада се съхраняват, както казахме, в архива на италианския манастир „Санта Мария дел Соренто”, в градчето Монтевидео. Четирите писма на испанския рицар от Гренада - дон Алвизо дел Гренада, написани през късната есен на 1189 г., са уникални извори за историята на Пловдив, Асеновград, Родопите и Бачковския манастир.

Първото от четирите му писма е озаглавено „Писмото по Безръкия (брат Бонифаций) от Филипополи до Гренада”. В него се дават безценни етноложки сведения за бита на българите от планината и равнината - сватбите им, обичаите им, кръщенетата им, погребенията им, начина им на обличане, порядките им и т. н.

Изобщо, сведенията в писмата са уникални за историята на Пловдивско и предната яка на Средните Родопи. Пак благодарение на дон Алвизо, научаваме името на игумена на Бачковския манастир, пленен от отряда на Хенри фон Калден, чието име Ансберт, в своята хроника, пропуска да отбележи. От писмото на испанския рицар обаче научаваме, че „...игумен на Светата пречиста...бил арменеца...йеромонах Мелхиседек, когото видяхме (думите са на дон Алвизо  - бел. ред.) като благочестив Божи човек...” Затова, може би на един по-късен етап, ще публикуваме тези писма изцяло - за да бъдат на вниманието на нашето отбрано и любознателно, не се притеснявам да кажа „бутиково” общество от читателите на „Златоградски вестник”. Не само защото най-ранното описание на Бачковския манастир, например, е точно в тях. И е дело именно на дон Алвизо, в неговото четвърто писмо. В което между другото се казва, че на връщане за Пловдив от посещението си в Бачковския манастир, рицарите минали „...през едни села, които наричат Добролонг (Добралък) и Яворово/Яврово...”

 

В настоящия брой

обаче даваме само

два откъса от писмата

 

– като прелюдия за бъдещо читателско очакване… И така, един испански рицар-кръстоносец от кралство Арагон - дон Алвизо дел Гренада, участвал в Третия кръстоносен поход, в армията на Фридрих Барбароса, в 1189 г. говори за бойната сила и военните умения на българите от Родопите в Пловдивско. В едно от писмата си той пише: „...Бяхме до Кручимонте (Кричим) и до Хеброс (Марица), и до вода, която зоват „Диянините извори” или „Пазвите на Дияна”... Там един ден, не бе се още зора пукнала, не бяхме още шатрите разтурили, стана нещо нечуто и невидяно до сега.

От всички хълмове наоколо, приличащи на грамадни мъртви охлюви, на които уж бяхме сложили наша стража, като изпод земята занаизскачаха и залетяха към нас една страшна тумба хора с диви, страшни, нечовешки викове, виковете на които продираха небето и шатрите ни се залюляха като в буря. Тия тъмни сборища хвърчаха към нас с ножове в ръце – къси, широки мечове, които по дадени знаци слагаха в уста и така те ни изглеждаха като изчадия на преизподнята, като посланици на ада. Кожите ни се смразиха за един миг и косите ни щръкнаха като същинска ежовина. Тогава започна страшната сеч... Диянините извори почервеняха от кръвта на повалените! Там пострадаха много невинни, защото проклетото племе, българите, не знаеше милост. Там пострада и брат Бонифаций, комуто отсякоха двете ръце, а и още много като него...”

 

Ето и сведението, което подбирам от другото му писмо:

 

„...Край Кручимонте се проля много невинна рицарска кръв...

Там проклетото племе си служеше с един широк и къс меч, когото наричат „ксатура” и с един закривен тежък, наречен ятаган. С тези две сечива те ловко действат, просто си играят с тях, както на близо, така и надалече. Те ги хвърлят всякога непогрешимо, точно в лицето, улучвайки носът, очите и вратът... Смущават и зашеметяват...те хвърлят проклетото ласо, дяволския клуп, който затяга вратът и прави очите на човека да изскачат, като очите на настъпена жаба. Иисусе! Мария! Ах, те са отлични хвърлячи на ласо! И като затегнат така вратът, прикачват ласото за стремето на коня и бягат назад, по-бързи от вятъра. На едри охранени коне, като светкавици, техните воеводи, които тогава бяха по-страшни от Дявола, началника на Ада, по-зли от Луцифер и по-грозни от Пилата Понтийски…"

 

(Бр. 8/2016 на „Златоградски вестник”)