Новини

#отархива Златоградчани: С Янка Хекимова – за музиката, за Париж…

петък, 04 септември 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

На З юни м. г. в концертната зала „България” в София, в рам­ките на международния фес­тивал „Софийски музикални се­дмици”, изпълнения на орган из­нася Янка Николова Хекимова. Дни преди това обаче цент­ралните ежедневници и седми­чници се надпреварват да пишат за това предстоящо съ­битие, а след него - още пове­че.

 

Но във всичките изписани страници липсваше нещо мно­го съществено. Това, че след раждането й през 1955 година в София, семейство Хекимови идва в родния си Златоград и тук Янка прекарва първите си седем години.

Можем да кажем, че и музикалната й култура започва от златоградската музикална школа към читали­ще „Просвета”, откъдето ми­нават десетки наши таланти.

Родът Хекимови е известен на всеки златоградчанин.

Още се помни родовата им среща тук през 1985 г., когато се съ­браха осем поколения от него, водещ началото си от 1700 го­дина. Историята на този род разкрива по неоспорим начин общата историческа съдба на населението от Златоградския край, техния единен бъл­гарски корен, независимо от изповядваната религия, нало­жена от даден исторически мо­мент.

Янка Хекимова завършва със златен медал музикалното училище в София през 1974 г. и е приета в консерваторията, специалност пиано. Две годи­ни по-късно в Московската кон­серватория започва да учи ор­ган. С отличие завършва спе­циалностите орган, пиано, ка­мерна музика и акомпанимент. От 1981 г. живее в Париж и специализира при Жан Гийу в парижката „Сколаканториум”. Изнася рецитали в различни страни, участва в много фестивали за органова музика. Автор е на транскрипция за орган на симфония „Юпитер” от Моцарт.

За нея в. „Мюзик е консер” пише, че е „овладяла напълно тайните на царя на инструментите”. А самият Гийу каз­ва, че е „сред онези рядко сре­щани изпълнители, които имат власт над инструмента, на който свирят и го преобра­зяват”.

В своите бележки за изпълнителското изкуство на Янка Хекимова, голямата наша пианистка Нева Кръстева отбе­лязва, че тя „утвърждава сла­вата на органа като инструмент на свободата и въобра­жението”.

Тази година в църквата „Сент Йосташ” в центъра на Париж ще се състои четвър­тият фестивал на органната музика. За трети път в него е поканена да участва и тя. В Париж открива много общи не­ща между руската школа, на която е възпитаничка, и френ­ската школа. Казва, че е при­върженик на онова течение в органната музика, което раз­чита преди всичко на артис­тичната индивидуалност. За­щото изпълнителят трябва да обогати творбата чрез собс­твеното си виждане за нея. И се радва, че в България орга­нът е не атрибут на църква­та, както е в много страни на Европа, а е „концертен инст­румент на почит”.

Когато заминава за Фран­ция, не говори френски и общу­ва там на немски.

И въпреки това е приета много добре, бързо намира приятели, които й помагат.

Живее в жилище под наем и не смята да се сдо­бива със собственост, защо­то собствеността закрепя на едно място, а тя пътува не­прекъснато. Харесва й атмос­ферата на Париж като космо­политен град.

„Особено през лятото улиците на Париж са много оживени - казва тя. - Късно до полунощ могат да се видят художници, мимове, ко­ито демонстрират своето из­куство. А изкуството - това е начинът на общуването ми с другите хора. Музиката мно­го директно достига до тези, които са способни да я възпри­емат. Когато един музикант има какво да каже, публиката навсякъде по света ще успее да го почувства. Днес някои от известните музиканти твърдят, че всичко са постиг­нали сами. За мен тези твър­дения са просто несериозни. Дарбата е определяща, но не по-малко важно е в какви ръце ще попадне, за да се развие…”

Причината да не се яви по­вече от 10 години на наша сце­на, обяснява тя, е финансова. Била е канена, но организато­рите не поемат ангажимент за разходите й по пътуване­то. А това е наложително, за­щото всеки артист живее от концертите си.

„Трябва да се помага на онези, които могат да доставят удоволствие на хората - смята тя. - Изкуст­вото винаги е съществувало благодарение на меценати, ко­ито днес наричаме спонсори. Подпомагането на изкуство­то извиква уважение, повдига престижа…”

Янка Хекимова споделя, че до 13-годишната си възраст най-много е обичала Моцарт, а след това - не може да изброи компо­зиторите, пред които се прек­ланя. Свири всички произведе­ния на Цезар Франк и изнася концерт в катедралата в Лил по случай 100-годишнината от смъртта му.

Признава обаче, че предпочита повече да свири, отколкото да говори.

Все пак се надявам, че някога тя ще до­йде в града на първите си се­дем години и ще ни говори пове­че - за музиката, за Париж, за приятелите си… (Бр. 5/1994 г.)

 

(Бр. 12/2015 на „Златоградски вестник”)