Новини

Българските села днес: Село Габрово, Ксантийско, в съдбата на едно златоградско семейство

понеделник, 17 август 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Валентин ХАДЖИЕВ

 

 

Руини, от които почти не личи, че е имало къщи, училище, църква - всичко е обрасло в бурени и тръни. Тягостната тишина нарушават само кучета и чанове на стадата на гръцки чобани. Това са останките от някогашното с. Габрово край Ксанти. То е едно от двете български християнски села в Ксантийската кааза на Османската империя. Другото е Еникьой (Кръстополе) с днешно име Ставруполис, което има близо 1000 души население.

 

Съдбата им е различна, тъй като през миналия век в него живеели и гъркомани, а в Габрово - единствено българи.

“Не мога да си обясня защо с такава ненавист са били изтребвани и гонени габровци.

Те са били много напредничави хора, владеели са занаятчийството, земеделието и търговията в целия район на Ксанти. Войните били само повод да бъдат елиминирани, казва Елена Симеонова от Златоград. Според преданията, селото е образувано през втората половина на XVII век, от християни, които искали да се спасят от потурчване. Заселили се в котловина на около 10 км над поречието на р. Места в Южните Родопи.

Сега на мястото му има няколко пръснати овчарника, вили, параклис и църква, построена от гърците. До прекръстеното вече на Калифея някогашно българско село води перфектен двулентов асфалтиран път, направен с евросредства.

„В Калифея ходим за агнета, хубави са, много са вкусни, защото се хранят с чиста храна. Някои от Ксанти и Ставруполи се качват там лятото на хладно и правят правят чевермета”, казва Кенан Арнаут, продавач в магазин в съседното село Сминти.

„Габрово е било голямо и богато село, но е опожарявано два пъти, веднъж от турците, после от гърците. Горяло е общо 6 дни, подпалено на 13 юли 1913 г. от гръцка войскова част и турски башибозук. Възрастните и болните били избити. Основната маса от населението започнала да се изнася през планината на север, в посока към Смолян”, казва и Славчо Симеонов от Златоград.

Той самият се родил отсам браздата, но част от братята и сестрите му - общо шест - са родени в Габрово. Баща му - Петър Симеонов, починал на 106 години, а майка му изкарала до 98.

 

Цялото село били заможни хора, тъй като били пробивни, напредничави и инициативни. Имали училище от 30-те години на XIX век. Шест години в селото и Кръстополе е бил учител възрожденецът и просветен деец Яков Змейкович. Той по-късно се преместил в Златоград и станал известен с това, че изхвърлил турския и гръцкия език от образованието и преподавал единствено на български.

В Габрово гледали много тютюн, лозя и животни. От тях са зависели много неща, затова и гърците не са ги обичали, смята Елена Симеонова.

Тя е писала дипломна работа за бежанския въпрос и разплакала комисията в Софийския университет, начело с проф. Илчо Димитров, с емоционалния си разказ за съдбата на габровци. Събрала е и десетки документи.

През 1913 г. турски войски заедно с гърци нападат селото и всичките му жители тръгват да бягат. Мъжете на Габрово ги нямало, тъй като били мобилизирани в армиите. Затова жените с магаренца и муленца натоварили какъвто могат багаж да вземат, хванали си децата и хукнали пеш към Българско, по пътя към сегашен Рудозем. Други заминали за Райково, Устово, Левочево.

От Ахъчелебийско (Смолянско) бежанците от Еникьой и Габрово постепенно се преселили във вътрешността на България и се настанили временно главно в Пловдив, Асеновград и околните села. Малка част отишли в Хасково и в някои други селища. Бежанците от Южните Родопи дават началото на днешния квартал „Кючюк Париж” в Пловдив. Според проф. Любомир Милетич, към 1912 г. българите в двете християнски село край Ксанти са били общо около 600 семейства. Габровци, които били принудени да се резделят с плодородните си южни земи, били обезвъзмездени по спогодбата Моллов-Кафандарис.

„Симеонови са имали 48 дка в Габрово. По спогодбата, в Златоград са получили около 10 дка, а разликата е била уредена с облигации. Впоследствие книжата отпаднали.

По-късно държавата построява на парцелите днешната болница, блоковете на Горубсо и други обществени сгради, сега имаме само един парцел, където ни е къщата, построена през 1965 г. от онова обезвъзмездяване”, разказва семейството.

Първоначално бежанците от Габрово заживели с мисълта да се съберат на едно място в България и да основат ново селище, като почнат да отглеждат тютюн.

“Един от най-богатите габровчани - Димитър Кудоглу, дори харесал земя между Асеновград и Пловдив с намерение да я купи за ново село, но починал, преди да осъществи намерението си”, казва Елена. Той е бил може би най-големият дарител в историята ни, след Евлоги и Христо Георгиеви.  Дал бащината си къща в Габрово за училище и финансирал строежа на църквата „Света Богородица” в родното си село, която съперничела на ксантийските по богато обзавеждане. В дуварите дори поставили делви, за да има неповторима акустика вътре, разказва Симеонова.

“В Ксанти го броели за грък, защото е построил десетки сгради, дори градския символ - паметника с часовника в центъра на Ксанти, училище. Финансирал строежа на църквата в пристанището Порто Лагос. Всички белези, че той е дарител, обаче са заличени към днешна дата”, добавя тя.

Местните фамилии нарязвали и пакетирали тютюна и го продавали в Цариград, Одеса и други пристанища. По-рано населението на Асеновград се е занимавало главно с лозарство и бубарство, но след идването на съселяните габровци, градът се превръща в тютюнев център. Дошли съсипани материално, гладни и боси, но сравнително бързо се замогнали и закрепили. Образували тютюнопроизводителна кооперация „Габрово”, обработвали и продавали готови партиди, а по-късно създали тютюневата фирма „Ксантийска задруга”, която купувала тютюна на търговски начала.

До въвеждането на тютюневия монопол, търговията била напълно свободна и много габровци намерили в нея добър източник за препитание и забогатяване.

Димитър Кудоглу се насочил към Европа и натрупал завидно състояние.

 

Установил се в тогавашния тютюнев център Дрезден. Продавал дори на германската армия. Той изпраща от Дрезден 2 хил. златни лева, с които да се подпомогнат спешно най-насъщните нужди на всички семейства, чиито къщи са опожарени от гърците и турците. През 1917 г. открива в Пловдив безплатна трапезария за бедни. Само за няколко години дарява 42 милиона златни лева за изхранване и лечение на бедни и бежанци. Купува пететажен хотел и го превръща в болница.

Създава фондация на негово име, дарител е на БАН и Министерството на културата с огромни за времето си суми. Дарява и големи тютюневи складове. Днес те са в окаяно състояние в града под тепетата. Повече от даренията му след това са одържавени. Меценатът не оставя преки наследници. От първия си брак има момиченце, което умира, а втората му съпруга е била бездетна. Могъщият търговец е почти разорен от кризата в края на 30-те години. Кудоглу умира през 1940 г. от пневмония…

 

Деветмесечно момченце зарязали в гората бежанците, докато се спасявали, подгонени от Габрово. Потресаващата история разказвала свекървата на Елена Симеонова, която също е Елена. Сред бежанците били все жени с малки деца и млади момчета. Имало майка с пет деца, която нямала магаре и носела багажа и бебе на ръце. Пеленачето обаче ревяло и бежанците се страхували, че ще ги намерят заради плача му.

За да спаси останалите си четири деца, жената оставила бебето в яма, пълна с шума, под дъб в гората. През нощта се върнала с момчета да прибере детето.

„Чудо е било, че момчето е било живо и са го намерили в тъмното по хлиповете му, заровено в шумата”, казва Елена. Пораснал и вече мъж, след години оцелелият дошъл на гости на свекърва й  в Златоград. Снахата не запомнила името му.

Семейство Симеонови всъщност първо стигнали до Левочево край Смолян, след това били върнати в Гръцко, но селото било опожарено и се заселили в Ксанти, където си отворили дюкян. След две-три години обаче пак били изгонени и се заселили в Златоград. Излязла на около 15 години от Габрово, възрастната жена не спирала да повтаря колко красиво село било Габрово…

 

(Бр. 10/2015 на „Златоградски вестник”)