Новини

Още една пропиляна година: Политиката да настройваш едни българи срещу други българи…

събота, 18 октомври 2014 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

На 29. 05. 2013 г. БСП и ДПС съставиха правителство с обещанието не да властват, а да управляват. Те навярно са имали предвид, че ще упражняват дадената им власт според правилата на парламентарната демокрация и според предварително обявената им програма – 46 страници, озаглавени "Държавност, развитие, справедливост". Затова в началото на мандата БСП и ДПС наричаха своето правителство "програмно", а министрите в него - "експерти".

Една година по-късно България малко прилича на страната, която завари правителството на БСП и ДПС. Преживяхме опит за олигархически преврат, почти шест месеца живяхме между протести и контрапротести, надигна се невиждана носталгия по времената на социализма, заля ни вълна от бежанци, поради разпада на Украйна сме заплашени от военен и икономически конфликт с Русия. Не ни бяха спестени нито кризи, нито изпитания. Как обаче отговориха на тях нашите министри и експерти? Премиерът стана марионетка на задкулисни интереси и дълго време усърдно изучаваше задните входове на обществените сгради. Вътрешният министър и военният министър, мъже едри и поне на пръв поглед решителни, се изчервяваха като ученички всеки път когато някой изнасилваше общата ни сигурност. Външният ни министър не спря искрено да се учудва, че е външен министър. Понеже тези хора отрано показаха, че не могат да управляват, други веднага се намърдаха в техните роли. Нароиха се властници от всякакъв вид, пол и характер. Една нахална и проста жена превърна шетането си из парламента в законодателна дейност. Един мустакат дявол се опита да обсеби нашите главни изкушения и източници на сигурност – цигарите, парите и истината. Едно посивяло, мършаво куче хапеше наред всичко живо и представяше лудостите си за патриотизъм. Не видяхме много управление през тази една година, но пък видяхме много гримаси на безпомощност, униние и досада. Не чухме и много смислени твърдения по темите, които вълнуваха всички българи. Чувахме шикалкаване, бойки антитези, засукани софизми и най-често атавистични глупости, които пиарите на правителството наричаха "опорни точки". И усещахме, че светът около нас става все по-неразбираем и непоправим, че живеем ден за ден, както дойде, с малко житейски ходове – същества атомарни, без обществена идентичност. Затова отново обърнахме погледи навън, към страни с по-ясна идентичност. Но се оказа, че не всички българи гледаме в една посока. Докато едни гледахме на Запад, други, не по-малка група, гледаха на Изток – към Путиновата Русия. Що се отнася до правителството, то се опитваше да гледа и в двете посоки.

Така, станала

официално

разногледа

България все по-често се съмняваше във вече направените преди десетилетие избори все по-често говореше и действаше не като реална част от ЕС и НАТО, а като страна, която още се колебае за своя път. Е, добре, питам се, след като това правителство не отговори категорично на нито един от въпросите, важни за всички българи, не взе нито едно важно решение за общото ни благо, не се справи с нито една криза и в крайна сметка напълно обърка посоката на нашите ценности, как така правителството оцеля цяла една година?

Как така оцеля?

Отговорът, който най-напред си давам, е, че след като гражданските протести не убиха това правителство, те го направиха по-силно. Проваленото назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС даде на властимащите безценен урок. То ги научи да не се изсилват. Научи ги да бъдат търпеливи и да поемат властта на по-малки хапки. Затова и те повече не повториха грешката си от 14 юни. Във всичко, което след тази дата казваха и правеха, личеше, че те съзнателно властват по-пестеливо, отколкото им е възможно, за да запазят властта си за по-дълго време. Урокът, научен в движение, се беше превърнал в користолюбив обществен стоицизъм. Протестите обаче направиха още една услуга на властимащите. Дадоха им възможността да имат враг. И те не пропуснаха да използват тази възможност. Враг те откриваха всекидневно и навсякъде. В обществото врагове им бяха протестиращите, в медиите – "Капитал", "Дневник" и "Медиапул", в парламента – ГЕРБ, в собствените им редици – отцепниците около бившия президент Първанов и евродепутата Калфин. Цялата пропагандна машина на властта беше включена в очернянето на тези врагове, целият обществен дискурс беше ангажиран с това да ги представя като пречка пред осъществяването на бленуваните от цяла България реформи. Снабдени с враг, властимащите спокойно заеха дефанзивна позиция спрямо обществените процеси. От тях вече не се очакваше да правят твърдения по смисъла на кризите, които ни се случват, нито пък бързо да стартират реформи. Очакваше се само и единствено да защитават от вражеска идеология и вътрешна идеологическа диверсия своята програма. Това им позволи да отлагат радикалните промени, които в началото на своя мандат бяха обещавали – например преборване с монополите и бедността – и да ги заместват с дребни козметични мерки. Позволи им спокойно да надуват балоните на големи проекти, след това постепенно да изпускат въздуха от тях, после отново да ги надуват. Например от първия ден във властта те говореха, че ще съживят социалистическата индустрия. Не спряха също така да обещават, че чутовен инвеститор ще налее много пари в АЕЦ "Белене" и проектът за нула време ще донесе огромна печалба на страната. Никога обаче няма да съживят социалистическата индустрия, нито пък ще видим този чутовен инвеститор. Затова, защото тези проекти са нужни на правителството не като житейски ходове, а като мощни тапи върху изворите на истина и смисъл за бъдещето на България. БСП и ДПС ще спечелят много повече от тези проекти не ако тръгнат да ги осъществяват, а ако постоянно ги размразяват и затапват с тях възможността да мислим и говорим за друго. И те разбират това и го правят. Така, прикрити под благовидния предлог, че защитават ценностите и благополучието на малкия човек, БСП и ДПС последователно упражняваха терор върху обществената истина. Първо, те написаха десетки управленски програми и стратегии с едничката цел да покажат, че управляват, но всъщност задръстваха общественото внимание с празни приказки. Второ, казваха, че ценят обществения диалог, но много внимателно се обграждаха със съветници и питащи, които чинно повтаряха техните догми. И трето, заявяваха себе си като експерти, сиреч хора на обективното и точно знание, а последователно изкривяваха фактите за действителността в страната и ги тълкуваха както им падне. Благодарение на този терор върху обществената истина те оцеляха.

Само че той съсипа

смисъла на нашия

обществен език

Поради този терор върху обществената истина днес най-омразната и най-куха дума в българския език е думата "власт", най-безсмислената и раздрънкана фраза – фразата "българско общество", най-досадната и избягвана отговорност – отговорността да се управлява. Поради този терор днес нашето възмущение от управляващите звучи пресилено и дори фалшиво – защото който тръгва да ги критикува, той трябва да нагази в тяхното празнословие и реторика. Най-сетне поради този терор всеки опит да се появи алтернатива на властимащите изглежда като непосилен труд. Защото този, който ще поиска да управлява след това правителство, той ще трябва да реформира не само обществените отношения, но и смисъла на думите, които управляващите използват.

Най-големият терор през тази една година обаче понесе истината на т.нар. малък човек. В резултат на правителствените решения той може би живее днес с няколко лева повече отпреди. Но дали живее с по-голям дял от обществената истина? С по-голям дял от обществената справедливост и отговорност? Съмнявам се. Защото наместо да му покажат как той се свързва с останалите българи властимащите цяла година му показваха какво го отделя от тях. Наместо да му показват как да разбира и използва по-пълно съдбата си, те го настройваха срещу други българи с по-добра съдба от неговата, но иначе същите като него. Цяла една година властимащите го настройваха в немалко случаи и срещу децата му. Така, наместо да го направи гражданин и достоен родител, правителството на БСП и ДПС направи "малкия човек" траен обществен маргинал, храненик на държавната трапеза и, в крайна сметка, нещо като символ на цялото обществено безсмислие.

Георги Гочев

 

(Бр. 10/2014 на „Златоградски вестник”)