На 13 май 1913 г., с телеграми до българския министър председател Иван Гешов, руският външен министър С. Д. Сазонов настоява Струга, Крушово, Велес и Кратово да се предадат на Сърбия. Такава телеграма Гешов получава и на 7 и 14 май. Въпреки това съветите са отхвърлени на 18 май. Междувременно на 12 май с нота до българското правителство сръбският кабинет заявява, че съюзният им договор от 29 февруари 1912 г. вече няма задължителна сила и цяла Македония се обявява за спорна зона за трите сили - Сърбия, Черна гора и България. Според сключения през 1912 г. договор Сърбия признава правото на България да притежава земите на изток от р. Струма и Родопите, а България – правото на Сърбия върху териториите на север и запад от Шар планина.
Македония се разделя на две части: безспорна, която се дава на България, и спорна, чиято съдба ще се реши под арбитража на руския цар. Безспорната зона обхваща територията на изток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. Докато българската армия се сражава на Тракийския фронт срещу турските войски, Сърбия и Гърция окупират Вардарска и Егейска Македония. Завзета е и по-голямата част от безспорната зона и въпреки предварителните договорености Сърбия отказва да я върне на България. Нещо повече, на 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000-на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот - 150 000-на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а Гърция — южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония.
С навлизането на военни сили в началото на май е поставено началото на сръбско-гръцкия геноцид срещу македонските българи. Чети извършват насилия над мирното население, започват да действат военнополеви съдилища и се извършват военни репресии в Скопие, Велес, Битоля, Кукуш и Сяр. В този период гръцката армия опустошава около 160 български селища. На 15 май 1913 г. македонската емиграция връчва меморандум на посланиците на Великите сили в София против сръбските и гръцките насилия над македонските българи. В края на месец май Сърбия и Гърция настояват в София за общ руски арбитраж, докато България приема арбитраж само за спорната зона. По това време в Солун вече е подписан тайният военно-политически договор от 19 май 1913 г. между Сърбия и Гърция. Той е изцяло насочен против България. Според 11-те му точки двете държави отново си гарантират земите в Егейска и Вардарска Македония, окупирани от тях през Балканската война 1912 – 1913 г. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово.
На Гърция се признават земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера, разположен източно от устието на р. Струма. Двете държави се задължават да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор, от Букурещ последват изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. С този акт те обезсилват Българо-сръбският и Българо-гръцкият договори от 1912 г. и се подготвя почвата за избухването на Междусъюзническата война в 1913 г. Българската войска от Тракия се разполага на запад по цялата граница със Сърбия и Гърция. Без да предупреди правителството, цар Фердинанд издава заповед на генерал Савов за настъпателни действия срещу бившите съюзници.
(Бр. 12/2013 на „Златоградски вестник”)