Новини

Едно златоградско семейство в пламъците на Балканската война през 1912-а година

събота, 29 декември 2012 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

На 5 септември се навършват 100 години от деня, в който за България започва първата Балканска война /1912-1913 г./ – героична епопея за освобождението и човешките права на българите в Османската империя. 34 години по-рано е завършила Руско-турската освободителна за България война.Но Берлинският конгрес на Великите сили оставя след нея открит "Източния въпрос" – българи и други християни остават под османска власт в Македония, Одринска и Беломорска Тракия и други части на Балканския полуостров. Освободителните борби в тези земи и международните дипломатически усилия не донасят решение на този проблем. Възможностите за мирен изход са вече изчерпани. По-рано през 1912 г. четири балкански държави – България, Сърбия, Гърция и Черна гора, сключват военен съюз, насочен срещу Османската империя. Но сега аз ще се спра не на успехите на българската войска в Балканската епопея при Родопската Шипка –недалеч от сегашното с. Полковник  Серафимово. Не за освобождаването на десетки родопски села и на битките при Дойран, Чаталджа, Одрин и др. Ще се опитам да разкажа как едно такова голямо значимо събитие е вплетено в съдбата на семейства по времето на самата война, а и след нея. Как бежанския поток от Беломорска Тракия, Одринско и Македония променя съдбите на стотици български семейства и селища.   

 

В тази война като млад войник участва и редник Стоян Костадинов Ковачев,  роден в с. Извор, Пловдивско, през 1891 г. Не минали и няколко месеца от изпращането му като редовен войник на тогавашната граница на Рожен - пети пограничен участък, когато дошла заповед граничарите да се включат в състава на  21-и пехотен Средногорски полк в похода му към Смолян-Палас (Рудозем)-Ксанти. Така моят дядо Стоян участвува в тежките сражения на връх Средно­горец. Той попада в частта, която на връх Архангеловден освобождава нашия град - 21 ноември 1912 година. Като находчив, пъргав и съобразителен, него го поставили в групата на военните пощальони и останал завинаги в Златоград. Радостта от освобождението и успехите във войната обаче скоро били помрачени от междуособици, избухвали в Междусъюзни­ческа война през 1913 година. Дядо Стоян, оставен в града да изпълнява куриерските си задължения, се запознава с баба ми Мария - през 1914 г., с която по-късно създават семейство. И така 19-годишния войник, участник в Балканската война, изпълнил своя воински дълг, остава в Зла­тоград и създава добро и многолюдно семейство, доживял 90 години, като пенсионер от гранични войски. Сега се връщам към бежанския проблем. Аз, най-голямата внучка на дядо Стоян, се свързах с бежанското семейство на дядо Петър Симеонов от с. Габрово, Ксантийско. В това семейство аз разбрах мъката на прогонените от родните им места люде, ограбените им домове, опожарените къщи, загиналите близки и познати. Всички многочленни семейства, които напускат село­то си, били голи, боси, без завивки и само с онова, което могли да носят на гърба си. С много тъга те раз­казваха за ония страшни дни.

"Бях приспала трите си деца и хвърлила в пещта хляба – разказваше ми баба Ленка, - когато селската камбана заби силно. По сокаците на селото сновяха войници и младе­жи, които викаха тревожно за вдигане на селото. Вдигнах зас­палите си невръстни деца и побегнах след другите. Далеч след мен идваше и ме настигна Петър с магаре, на което качихме децата. Цялото село бягаше по родопските чукари към Смолян, а по пътя се чуваха писъци, охкания, проклятия. Зад нас селото вече гореше. В него останаха мно­го стари и недъгави хора. А с нас мъжете бяха малко - едни бяха мо­билизирани, дути побегнали и изчезнали. Повечето с нас бягаха сами с децата си. Една жена бягаше с пет невръстни деца, но не можеше да се оправя с всички. А те пищяха, изоставайки от потока хора. Изморена, разчорлена, жената коленичи и остави развито пеленачето под едно дърво. Грабна по-големите и побягна да настигне другите. След една нощ пътуване се видяхме на безо­пасно място. Тогава жената остави при нас по-големите деца и побегна назад като луда. Всички мълчахме, с присвити от мъка сърца. След известно време тя донесе оставеното преди това дете - цялото посиняло от плач, но живо.  Кротна се и го нахрани. Никой не нарушаваше настаналата тишина - от страх. След няколко дни и нощи стигнахме с. Левочево. Настанихме се кой където можа…”

С насълзени очи баба Ленка млъкна и поблагодари на Бога, че се прибрали живи в българско. В това семейство аз научих много житейски истини. Тук разбрах ценността на живота, голямата любов към родина и дом. През целия си живот те говореха за родния дом и красивото им село Габрово. Мечтаеха да се върнат. Сравняваха начините на живот, ценностите на хората там и тук. Те бяха приютени от златоградчани и бяха доволни. И тримата им сина по-късно взеха учас­тие във Втората световна война. Така тази малка дребна женица, прекарала мъките от три войни, беше щастлива, че челядта й е оцеляла. Тя срещала многократно смъртта очи в очи, но не проклинаше немо­тията и техния бежански живот, а благодареше на Бога, че е успяла да съхрани и опази децата си. 

Тези два мои рода - на дядо Стоян и дядо Петър, и техните съдби, ме амбицираха да уча и завърша история в СУ „Св. Климент Охридски" и успешно защитих дипломната си работа на тема „Бежанците на българите и тяхната съдба в Смолянско след съби­тията от 1912 година”. Тема, която ме е занимавала през целия ми съзнателен живот. Тези събития и свързаните с тях хора са в мен, с тях съм  расла, съпреживявала голяма част от живота им, което не може да бъде забравено.

Елена Симеонова

 

(Бр. 19/2012 на „Златоградски вестник”)