+ Слово на проф. Анчо Калоянов по повод присъдената му Националната литературна награда на името на Станислав Сивриев в Златоград – 16 септември 2026 г.

Анчо КАЛОЯНОВ

Започвам направо, както него, още със заглавието на книгата, която ме е впечатлила – „Като печелим, какво губим?“ А моето е – разликата между нас е само деветнадесет години (той е роден на 16 септември 1924 т., а аз на 25 септември 1943 г.), но аз го почитах без външно насилие от обстоятелствата като безспорен авторитет и мъж с характер (такива имат и сенчеста страна, аз познавах само слънчевата). Защото беше от писателите, ходили на война, които войната е опазила, за да бъдат свидетелите за нейния ад.

Човечеството, доколкото ми е познато, завърналите се от война писатели почита без уговорки. Слушах един от тях – Анатолий Ананиев, автор на романа „Танковете атакуват на ромб“.

Беше в Клуба на дейците на културата в Търновград. Питан за войната, той призна, че трикратно е газен от немски танкове през Втората световна война и че е един от последните живи руски свидетели-писатели. И почти на привършване на срещата той изтърва: „Вървя по улицата и чувам хора – смеят се… Чудно ми е – в този свят трябва да се плаче!“

По времето, когато познавах Станислав Сивриев (през 70-те години на миналия век), той живееше в с. Боженци, където имаха свои къщи и Андрей Германов, и Слав Хр. Караславов, и беше председател на Дружеството на писателите в Габрово.

Габрово имаше и Дом на хумора, превърнат в национална институция от своите създатели, и Дружеството на писателите беше по-авторитетно от Търновското, та ние от Университета на Света гора Търновска отскачахме при събратята по перо (по-късно станалите известни поети Велизар Велчев, Янислав Янков, Димитър Горсов и белетриста Йордан Хаджиев).

В тогавашните събирания при обсъждането на книги и на алманаха „Зорница“, в центъра неизменно беше Станислав Сивриев. Афористичен и очевидно мъдър. Всички знаехме книгата „Словото на Бешков“, което беше огласил Сивриев в първото издание от 1965 и в допълненото второ от 1973 г., въпреки сенчестата страна на разговорите (за първоначалната цел), авторитетът на Станислав Сивриев твърдо стоеше над тях. И тогава, през седемдесетте години, и сега мисля, че Станислав Сивриев не е помъдрял, защото е слушал и записвал Илия Бешков.

А е бил надарен предварително с притчово мислене, присъщо за неговото обкръжение в родния Златоград. В този смисъл той забелязвал и запомнял, за да ги запише после, афоризмите на Илия Бешков. В нашата литература не е известна друга такава книга като „Словото на Бешков“ и нейната уникалност не е само в единствеността на знаменития мъдър карикатурист, но и на срещата му с такъв, подготвен за случая записващ.

За случилото се имам сравнение – при многократното преминаване през Стамболовия мост над Янтра съм попадал на трептенето, задаващо трепет и страх, на металното му тяло, когато тежкостъпни двама (вървейки успоредно или един срещу друг) имат съгласуван ритъм без уговорка и се получава резонанс. Мисля си, че и при успоредния вървеж на мислител и неговия записвач, по гребена на българското изящно слово са се появили най-хубавите страници от „Словото на Бешков“.

Само по себе си словото на Сивриев в собствените му текстове познава „сянката на Бешков“ (освен другите си дарби, записвачът е бил и даровит слушател, и талантлив редактор), но какво той е отделял за притчово в собствения си житиепис ще онагледя с два примера.

Вероятно е и написано, но аз го помня и изречено от него по повод. В края на Отечествената война той изгубва едното си око при битова злополука. От болницата, в която го лекували, той изпратил писмо до майка си с поплак за сполетялата го беда (през май 1945 г. той е бил на двадесет и една години, кажи-речи юноша). Пак в болницата долетяло утешението на майка му и той припомняше на глас нейните думи: „За един ден извървях тридесет километра с притиснато ляво око и разбрах, сине, че и с едно око може да се живее на този свят!“. Делничен, без озарение, този пример е като костелив орех – здрав отвсякъде и вътрешно силен.

Вторият ми пример е чут неколкократно, обичаше го, а и най-вероятно, за да „запише“ участие в мъжките ни разговори: „В този живот съпругът на жена с видим недостатък е най-обичания мъж от своята съпруга!“ Или: „Кедерлия жена е по-обичлива към мъжа си!“ Мислех си, защото за разлика от другите мъже е видял и скритата ѝ красота, а целостта на тялото изисква допълване с много обич към открилия скритото в него – душата. Може би…

А сега ми идва на ум, че той го предлага като собствен опит, с който заменя нежеланието му да участва в мъжките разговори на тема „шерше ла фам“ – самият Станислав Сивриев е бил с видимия недостатък, когото съпругата му избрала заради скрити качества, невидими за другите, и е бил толкова обичлив към нея, единствената на този свят!

По памет от срещите ни тогава, през 70-те години, съм останал с впечатление, че той разказваше за неща, които обичаше, в които е участвал или е бил съпричастен, не прекрачваше към съчинените сюжети, сякаш искаше да е слят със своя читател, който като него обича своя град, своето детство и топлото присъствие на множество лица от тогавашното му обкръжение.

Вярвам, че значимите книги в една национална литература проповядват неунищожимостта на етничното битие и очарованието от света сега и тук като българи. Към това ще прибавя, че един народ не се състои само от живите, но и от мъртвите свои („родните сенки, които с родна реч посрещат брата и сина“), затова и грижата за паметта им заслужава уважение. Такава е и грижата за паметта на Станислав Сивриев.

Благодаря на Златоград, който има такива бранители на паметта за своите.

Благодаря и на тези, които са забелязали моята книга „Изречено и изписано“ и заради нея съм награден с наградата на неговото име през 2026 г.

16 септември 2026, Златоград