+ По повод новата книга на Георги Зарчев под заглавие „Няколко малки убийства“, представена в Златоград на Есенните литературни дни – 15-16 септември 2026 г.

Ефим УШЕВ

И сега отново вземам думата, за да ви представя и последния автор за тази вечер – писателят от Хасково Георги Зарчев. Когато преди време за първи път чух за неговите книги в Хасково, те бяха свързвани със скандали. Защото в наблюденията, които излага в своите своеобразни споменни есета, той споменавал имена от днешния ден, които не се били харесали в описваните ситуации.

Макар за него при всяко представяне да се казва, че е бил районен прокурор на Хасково, а след това и негов областен управител, той едва ли държи това да са най-важните му характеристики като човек, защото, първо, се е отдал твърде пристрастно на основната си професия на юрист, а още по-точно – да бъде адвокат; и второ – вече твърде ярко и достойно заявява себе си като писател, наблюдаващ света, който пречупва през собствената си чувствителност и натрупана култура.

И като казвам „култура“, тук идвам до третата пристрастност и отдаденост, която винаги съм наблюдавал при Георги Зарчев при честите, за моя радост, общувания с него – това е писател, който чете. Ама ще кажете – те всички автори това правят, четат.

Позволете ми да ви разочаровам, като ви кажа, че познавам пишещи, които четат само себе си, а ако нещо попрочетат от други, то е, за да оплюят тоя и оня…

При Зарчев четенето е стръв не толкова и не само за знание, а и за опознание – на поредния автор, на поредния писателски успех или неуспех днес, на поредното откривателство в необятния свят на класическата световна литература.

И тук оставям настрана, че с такъв човек е просто приятно да се общува и да се беседва.

Забелязвам нещо по-важно – цялото това познание от навлизането му в литературните светове на човекознанието, той ползва и иска да прилага в професията си на адвокат. Но не само в адвокатските си пледоарии при многобройните си дела. А най-вече като онази необходима хуманност при отношенията си с хората в разглеждането на строго личните им житейски драми, в желанието непременно да извлече и разбере нечия душевност и индивидуална чувственост, дори когато става въпрос, а може би и точно заради това, при обвинени в убийство хора, този най-страшен и единствено непростим човешки грях.

Може би ви е ясно вече, че се докосвам до материята на неговата нова книга – „Няколко малки убийства“, която излиза след предишните две – „Спомени от настоящето“ (2017) и „Да намериш губислав“ (2019).

На последната обаче не само имам честта да бъда редактор, но и първи я публикувах, както се казва - „от брой в брой“, в сайта на нашия вестник „Златоград.ком“.

И точно като неин редактор имам впечатленията от читателските реакции след тези публикации, така както не успявах да следя подобни реакции дори и под собствените си публикации.

Разбира се, може би за читателя е важно и веднага е привлечен от заглавие като “Няколко малки убийства“. Но това е само привличане на любопитството, на неговото внимание към даден текст. Внимание, което може и да не бъде спечелено при реалното навлизане в текста, и който веднага може да бъде изоставен.

Е, това не се получи с текстовете на Зарчев и когато публикацията на всяка следваща част от книгата се забавяше по едни или други причини, то при случайни срещи с хора те не само ме питаха кой е този писател и откъде го познавам. Те искаха да знаят кога ще прочетат следващия случай от нея. Защото тези изнесени случки са твърде поучителни за живота, който всички заедно живеем и са не просто изложени със сухите факти на съдебните дела. Те са разказани, споделени, с тяхната живост и човешка проблематика, с желанието на всяка цена да се вникне и разбере корена на проблема. Защо човекът стига до убийството само в изключително екстремна ситуация, след което много често се идва и до оправдателна присъда, както се случва при Зарчев.

А как се стига до този резултат, това писателят разказва в книгата именно с умението си на писател, а не толкова с адвокатския си инстинкт на изложител на факти. Писател, който съчувства на човека, чиято съдба е поел в ръце, а за да навлезе дълбоко в случая, се превръща донякъде и в следовател, обикалящ родните места на хората, за да извлече от разговорите си там зърното на истината, която ще му е нужна в съдебната зала.

И за да завърша думите си за тази книга, ще предам отношението на един млад юрист от Златоград, на когото Зарчев подари преди известно време книгата си. Когато този младеж я прочете, той каза някак съвсем естествено, че е пленен преди всичко от твърде човешкото отношение на „колегата“, както го нарече, към доверилите му се хора, много от които се оказали невинни, но без шанс за разбиране от съда, ако не беше сърцатото навлизане в проблема им от адвоката, които са имали шанса да е писател.

Защото, нали, както казва някога Достоевски - „За да се ликвидират престъпленията и човешката виновност, трябва да се ликвидира ненормалното устройство на обществото.

Защото арената на всяка обществена трагедия, е човешкото сърце…“

Мисля, че го казах веднъж на автора, ще го кажа и на вас – десетте случая от съдебната зала, които изнася Зарчев в новата си книга, биха били основа за един твърде любопитен филмов сериал, който при един добър режисьор не би отстъпил и на най-известните филми от листата на криминалната сфера, с каквито ежедневно сме заливани. И аз му пожелавам един ден това наистина да се случи.

Затова препоръчвам книгата на Георги Зарчев не само за неговите колеги юристи. А и за всеки, изкушен от интереса си на умен читател, за когото съпреживяването на човешкото, съчетано с професионализма на писателя, дообогатяват душевността му на модерен човек от 21 век.