+ Стефан Кисьов и неговата белетристика – изказване на Есенните литературни дни в Златоград, 15 септември 2026 г.
Владимир ШУМЕЛОВ
Стефан Кисьов е роден през 1963 г. в Ст. Загора, където завършва гимназия с преподаване на френски език. Следва в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (випуск 1988 г.), в СУ „Св. Климент Охридски“ и парижката Сорбона. Сменя множество професии, но никъде не се задържа за дълго, често пътува и живее в различни градове и държави. Макар че пише от ранните си години, започва да публикува сравнително късно в „Литературен вестник“ през 1995 г., където създава и поддържа рубриката „Криминале“ в продължение на шест години.
Публикува многобройни разкази в периодичния печат (разказът му „Ретро“ получава наградата „Сребърен ланец“ на в. „Труд“). Издава книгите с проза: „Джубокс“ (роман, 1996), „Никъде нищо“ (роман, 2000, 2002), „Не будете сомнамбула“ (роман, 2000, 2001), „Екзекуторът“ (роман, 2003, 2004, 2005, 2007; с него става първи носител на наградата за български роман „Вик“ през 2004 г.), „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (публицистика, 2004), „Твоето име е жена“ (роман, 2007; номинация за наградата „Хеликон“ за 2008 г.), „Воайорът и квартиранткатa“ (роман, 2008), „Тайната на рицаря Капулети“ (роман, 2011), „Нощта на удавниците“ (разкази, 2012), „Житиеписецът“ (роман, 2022).
Автор на трагикомедията от 13 миниатюри „Гларуси“, предназначена преди всичко за четене (1999; отпаднала от репертоара на Театъра на армията през 2000 г., поради вътрешни интриги в театъра и политически причини; играна от Благоевградския и Русенския драматични театри със заглавието „Особености на българския национален секс“ през 2002 г.). Филмът по негови разкази „Топъл ноември“ получава наградата „Най-добър филм“ на Международния фестивал за късометражно кино „Филмини“ в София (2011).
Дали Стефан Кисьов е постмодерен автор, не е важно. Той е част/продукт на новата модерност, подобно на доста актуални за 90-те години автори като Богдан Русев, Калин Терзийски, Радослав Парушев-Чарли и т. н., които превръщаха живота си в изкуство; дали е продукт на младите бунтари около „Литвестник“ и редакторската му „четворка“ (но и по-умерените и консервативно сини около „Литфорум“), на лайфстайл средата и аурата на списания от онова време като „Егоист“, „Хъслър“, „Плейбой“ или „Капитал лайт“ от края на 90-те и началото на новия век, или авторите на т. нар. „бърза“ литература (споменатия Парушев, Тома Марков, Момчил Николов, Стефан Николов), е също маловажно. Защото, както пише Светлозар Игов: „Квазиавангардният български естетически бунт се самоерозира като бунт, защото самият бунт беше режисиран като спектакъл и в това съвпадна с основната същност на „постмодерното“, изпълнявайки и важни обществени функции в представяната за „нежна“ – а всъщност „договорена“ – революция.“ И в същата си ъглова статия („Българската литература след 1989 година“ – последна част от предстоящо ново издание на „История на българската литература“, 2009 г.), Св. Игов казва за писателя: „Продуктивен и четивен повествувател е и СТЕФАН КИСЬОВ (1963), който от „Джубокс“ и „Не будете сомнамбула“ (2000) до „Екзекуторът“ (2004) и „Твоето име е жена“ (2007), утвърди името си на обичан от широк кръг читатели романист и разказвач“.
Определят Стефан Кисьов като „органичен, автентичен писател“, при който „лекото перо е естествено като дишането“ (Деян Енев). Други го свързват с т. нар. „инфантилна проза“ (Борислав Гърдев) от 60-80-те години. И те са прави. Донякъде можем да поставим писането на Кисьов в полосата на т. нар. от Пламен Дойнов „нов автентизъм“, за който още през 2002 г. той писа, че може да доведе до „тавтологична криза“. Така или иначе романът (а и голямата част от книгите на Кисьов) попада в графата на „реалния“ постмодернизъм на масовите медии от началото на новото хилядолетие, „който в своята автентична, напълно спонтанна инфантилност и дебилност буквализира по един много ироничен начин интелектуалните езикови игри, метафорите и фигуративите на 90-те“. Бихме допълнили и използването на автофикцията, един жанр, който комбинира автобиографични елементи с фикция, размива границите между реалността и измислицата, като позволява на читателя да се потопи в личния свят на автора, но при който също така границите между факт и фикция често са размити.
По-важното е, че самият Кисьов неглижира жанровете, техниките и цялата тая „литературност“ около текстовете си, за да открои разказвача-автор като мечтател (но не празен мечтател), който скита из „големия, лош град“, за да търси Истината и Смисъла на живота, защото, казва „сърдитият млад човек“ (да ползваме с ирония старото клише): „Докато има мечти и гняв – има и надежда“. Още по-важното е, че авторът е уверен: „Но все пак, мисля, че съм уловил духа на тогавашното време…“
Промени ли се писателят-бунтар Стефан Кисьов с неизменния си герой-аутсайдер – неговото алтер его след „Екзекуторът“? Разбира се, но не отведнъж. Добре е писателите да се променят, да опитват нови неща – заради себе си и заради писането си, за да бъдат актуални. А и настъпват личностни промени, творчеството им еволюира.
С романа си „Тайната на рицаря Капулети“ (изд. „Ера“, 2011, ред. Петър Величков) писателят показва нова страна на таланта си – ориентация към епическия исторически наратив, която ще продължи и след десетина години с „Житиеписецът“ (2022). Между тях намира време да издаде и сборника „Нощта на удавниците“ (2012), за който споменахме по-горе и който поддържа „огъня“ на 90-те.
Формално това са вид исторически романи по каноните на жанра. Деян Енев обаче (в словото си на представянето на романа в София на 15. 02. 2011 г.) съзира, че зад това „се крие и леката, почти незабележима усмивка на автора, което вече говори за известна отстраненост, за условност, за игра“. И темата – не е шега работа – да посегнеш на една от най-експлоатираните теми на всички времена, да се изправиш пред Шекспир („Ромео и Жулиета са експлоатирани по какъв ли не начин, но за тях няма роман.“)! Или да напишеш роман върху житието на Константин-Кирил Философ!
Първото, на което читателят обръща внимание при двата ромата, е съвременния език, с който се води разказа, неговата лекота и достъпност. Второто е изключително достоверно звучащите истории, детайли от бита и историята, характерни за епохата, а често бележките под линия в „Тайната на рицаря Копулети“ – съвсем уместно – коректно изпълняват своята допълваща и коментарна роля като паратекст. Това не е случайно, защото крайният вариант на романа е резултат от подробни проучвания на автора в библиотеки и музеи в Италия (в „Тайната...“).
Ако приемем, че общата характеристика на романа е хибридния жанр на историко-авантюрния (приключенски) роман, то тогава лесно откриваме и връзките между новелата и този тип роман: общите им допирни точки са динамичният и напрегнат сюжет, фокусът върху необичаен обрат и епизодичната структура, която в по-широкият роман се разгръща в цялостна верига от изпитания.
Кисьов е амбициозен, трудолюбив и ерудиран автор. Той решава, че не трябва да повтаря досега написаните истории за/около Ромео и Жулиета, да не повтаря и нито една от известните сцени на пиесата, а където това е неизбежно, да променя смисъла и развръзката й. В същото време се опитва да запази общия смисъл на историята, като я обогати и направи по-разбираема и близка за съвременния читател. Според автора това е „роман-разследване“ за историята на Ромео и Жулиета, но същото така и пространна обществено-политическа картина на италианското общество в онази епоха. Освен това се опитва да даде отговор на важни въпроси, неизяснени от предишните автори на произведения върху темата. Единият е за причината за омразата между Монтеки и Капулети, който според него е един от най-важните моменти в историята. Вторият много важен въпрос е свързан с тайнственото лекарство, което изпива Жулиета, след което се имитира смърт, а след това „възкръсва“ в гробницата.
Куражлията Стефан Кисьов решава да ни разкаже тази универсална история на любовта по нов и любопитен начин. Дали е успял? Кой да ти каже. В света на литературата всичко е възможно. Дори чудеса. Иначе нямаше да пишем.
Последният роман на Стефан Кисьов „Житиеписецът“ (2022) също е исторически. Писан е в Чехия, публикуван е в Прага със съдействието на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий“ и с подкрепата на Пражката община. Замисълът му се заражда в Микулчице (чешко село в Южноморавския край, известно с това, че там през 80-те години на миналия век се поставя началото на поклоненията на българите през паметта на светите братя Кирил и Методий), действието започва от Сазавския манастир (исторически манастир в Чехия създаден ок. 1032 г. от покровителя на чешките земи св. Прокопий Сазавски), героите в него са свързани с Велика Моравия.
Действието се развива през 9 век, а главният герой живее в Рим с държанката си Моника. Там княгиня Монти му възлага да напише житие на Константин-Кирил Философ. И житиеписецът/клирик (като един агент под прикритие или разследващ журналист, ако употребим съвременна лексика) започва едно дълго изследователско пътешествие в Рим, Венеция, Константинопол, Плиска, за да проучи живота и делото му. Сблъсква се с многобройни препятствия – затвор, мъчения, отвличане от пирати, срещи с ред известни личности – папи, патриарси, императори, князе и т. н., но краят е успешен, проучванията са доведени докрай, пътешествията приключват, а пред нас се изправя една неочаквана истина за глаголическата азбука и Константин-Кирил Философ. И акцентирането на някои важни до днес въпроси, на които историческата наука дава уклончиви отговори: като напр. за произхода на Константин-Кирил Философ, причината за смъртта му и др. Така че това е и разследващ роман (подобно на „Тайната на рицаря Капулети“, но все пак е роман, който търси смисъла на труда и живота на Константин-Кирил - защо избира глаголицата, а не да речем латиницата, открива и тълкува нови биографични факти и допълва стари, внася психологизъм в образите. Официалните писмени източници на живота и делото на Константин-Кирил Философ не са много, но не са и малко – основно това са ранни християнски жития и легенди, писани скоро след смъртта му (Пространното житие на Константин-Кирил Философ, Италианската/Римската легенда, Пространното житие на Методий, Краткото житие на Кирил/Успение Кирилово, някои похвални слова и средновековни документи); досещате се какви са те като език и спорни/легендарни истини; всички те (и някои апокрифни) е нужно да се пречупят от художественото съзнание, да се (де)мистифират, да се деконструира каноничния тон и да се вкара плът, кръв и дух в образа, а и методът на разследване предполага образът на Константин да бъде предаден от автора не линейно, а чрез срещи, разговори, разпити, случки и пр. Не е лесно…
Но Стефан Кисьов знае тази истина за писателя и казва: „Навсякъде е едно и също – трудно, непосилно. Не е за всеки. Не е въпросът дали си умен или талантлив. Въпросът е дали си готов да рискуваш живота си. Писането е риск. Аз бях наясно с това още на 12 години, когато прочетох „Мартин Идън“. Залогът не е слава или смърт. А мъдрост или смърт. Само мъдрите писатели оцеляват. И в България – и извън нея“.