Мария КАНАЗИРСКА

+ 123 години от въстанието в Македония и Одринско: Илинденско-Преображенското въстание - защо Скопие изтри „Одринско“ от общата ни история…

В съвременния разказ край Вардар има селективна слепота. Там се говорят за миналото, за революционерите и се произнасят имената на големите организации – ВМОРО и ВМОК, но ако се вгледате в учебниците им, ще забележите, че от тези абревиатури е изтрита думата „Одринско“. Днешната македонска историография вижда само „Македоно“, но не и „Одрински“.

Кои са „македонците“ и кои „одринците“ от абревиатура ВМОРО /вътрешна македоно одринска революционна организация?

В 1878-ма година Берлинският договор разкъса българското землище. Княжество България и Източна Румелия получават някаква свобода и самоуправление, но милиони българи остават под игото на Османската империя. Те са главно в две големи географски области - Македония и Тракия. Преди повече от век думите „македонец“ и „одринец“ нямат етнически смисъл. Те са понятия, точно както „мизиец“, „тракиец“ или „добруджанец“, а по народност - екзархийски българи.

И затова, когато през 1893 г. се създава нелегалната ВМОРО, а през 1895 г. – легалният Върховен комитет (ВМОК), се сливат двете области в една обща революционна организация. Доказателствата за тази обща организация са записани в историята. Когато през 1900 г. Гоце Делчев, главен ревизор на четите на Вътрешната организация, решава да разшири революционната мрежа, лично замина за Одринска Тракия, за да организира тамошните българи, поставяйки основите на Одринския революционен окръг.

Всички документи, печати, устави и окръжни писма, подписвани от Гоце Делчев и Гьорче Петров в София, носят официалното клеймо „Македоно-Одрински“. Връхната точка на това единство е кървавата 1903 година. Въстанието, което днес в Скопие наричат само „Илинденско“, в автентичните документи се нарича Илинденско-Преображенско.

На Илинден (2 август) се вдига Македония, а две седмици по-късно, на Преображение (19 август), избухва Одринско. Те умират с една и съща цел – автономия, която да ги спаси от турското иго и да запази целостта на земите им. Когато през 1912 г. избухва Балканската война, емигрантите от двете области в София не се разделят, а създават Македоно-одринското опълчение в българската армия. Над 14 000 доброволци от Скопие, Битоля, Одрин и Лозенград обличат българската униформа и проливат кръвта си за обединението.

Днес думата „Одринско“ е опасна за официален Скопие. Тя системно се премахва, защото създава неудобен географски и етнически абсурд за македонизма. Ако ВМОРО е била организация на някакъв отделен, античен „етнически македонски народ“, какво прави тази организация в град Одрин (днешна Турция) и в планината Странджа (днешна България)? Няма историческа логика „етнически македонци“ да вдигат въстание край Черно море и да освобождават чуждо население. Сливането на Македония и Одринско в документите и делата на предците ни е най-категоричното доказателство, че спояващият елемент между тези две далечни области не е географията, а е общият български корен. Последователност на събитията.

Шестима българи: Христо Татарчев, Дамян Груев, Петър Попарсов, Христо Батанджиев, Иван Хаджиниколов и Антон Димитров полагат началото на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация /ВМОРО/ в Солун. Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е връх в национално-освободителните борби на българите от Македония и Одринско.

Началото е в Македония (Битолски революционен окръг) и избухва на 2 август 1903 г.. На 3 август е превзето Крушево. Обявено е временно правителство начело с войводата Никола Карев. В Одринска Тракия избухв на 19 август 1903 г. с ръководител Михаил Герджиков. Освободен е района от Странджа до Черноморското крайбрежие, включително градовете Василико (Царево) и Ахтопол.

Бойните действия в Серски революционен окръг поради тежката загуба с гибелта на Гоце Делчев, започват чак на 14.09. 1903 г. (Кръстьовден). Четите на Яне Сандански и други войводи, задържат значителни турски сили, за да подпомогнат останалите райони. Срещу 26 000 въстаници Османската империя изпраща над 350 000 души. Около 200 села са опожарени. Избити са близо 7500 души (предимно жени, деца и старци). Над 70 000 души остават без дом, а около 30 000 българи бягат в свободна България. Организаторите на въстанието са едни, организацията е една, народа, който се е борил е един.