...

                 

Летят край мене зимните поля.

Навред унили, черни слънчогледи.

Замислени, навели са глава

и в спомените свойто слънце гледат.

 

А в утрото ридаят мътни небеса.

И вятърът във висините бледи

свисти и чезнат дните без слънца

над черните, смълчани слънчогледи.

 

...

 

Шептяха в тишината на площада

безброй ръждиви, капещи листа.

Видях дърветата как тихо страдат,

как страда черна майката земя.

 

Стоях и гледах свидното ми село,

което се рушеше с вечерта -

и времето във своя бяг отнело

събития и хора, и места.

 

Ни глас от бог, ни лъх от есента

и спяха непробудно ветровете.

И тихо бе... И капеха листа...

Един площад с оголени дървета.

 

 

             ...

 

Денят в сърцето ми заплака

и купища понесени листа

пред гарата, в която чакам,

изсипа с пазви есента.

 

И аз стоя нанякъде загледан,

макар да мисля само теб

и спомените неизгребани

препускат лудо в тази степ.

 

А слънцето на залез зъзне -

ноември в моята душа

отдавна черен нокът плъзна,

проби душата до костта.

 

В една голгота ли те търсих -

единствено във твоите очи,

и в твоите тъй нежни пръсти

усещам пак априлските лъчи.

 

Но теб те няма! Вечерта мълчи

и влакът вятъра отвява.

И туй, което е било преди,

сега е само мъртва плява.