Калино, моя дъщерю…

 

Калино, моя дъщерьо,

майчина кимна, кахърна,

доде та не бех главила,

ти ми бе бела, чернока.

Откак та майка заглави,

та, майци, суха изсъхна.

Оти ли, моя дъщерьо?

– Питаш ли, майчо, оти ли…

Оти ма даде, майчице,

оттуф надолу, низ река,

на негалено юначе…

- Калино, моя дъщерьо,

да земим пък не да го върниме?

– Майчице моя, майчице,

и да го вращаш, и да не,

снощи съм съне гледала –

в ниделя ми е сватбана,

в ниделя, рано вутирна.

Земи ми, майчо, посберей,

нашине жъльти алтъне,

та че ѝ  майчо, однесей

на куюмджицко дюкенче,

ченове да ги изковат.

Та че ги, майчо, отнесей,

в нашана долна градина,

та че ѝ, майчо, окачей,

на високине ореше –

ченове желно да цънкат

и я ще желно да плача…

 

(Записана от Иван Пинев)