+ Из спомените на Велика Чопова-Юрукова под заглавие „Как празнувахме св. св. Кирил и Методий в Солун", от годините, когато тя е ученичка в Солунската девическа гимназия „Свето Благовещение", публикувани на 24 май 1943 г. във "Вестник на вестниците", бр. 150

…Днес обаче ние имахме и друга причина да бъдем възбудени. Утре е празникът Кирил и Методий. Това е най-светлия ден от живота на пансиона и затова ударите на камбаната сутринта ни се сториха празнични и тържествени. Нещо радостно, весело изпълни гърдите ни, стаите, коридорите, двора, въздуха. Колко грижи и тревога около налъскани обуща, гладко сресани коси, хубаво изгладени плисирани поли.

Най-после тръгваме. Вратата се отваря. В стройни редици ние се отправяме към черквата „Св. св. Кирил и Методий". Хиляден народ се е напътил натам. Черквата се оказва твърде малка, за да може да побере всички богомолци. Тук е дошъл всеки българин...

Службата свършва: както му е редно, произнасят се пламенни слова. По лицата на всички свети особена радост... Черквата свършва. Обядваме и не след много, готови да отидем в морската градина Бешчинар, дето ще прекараме целия следобед.

Преди да тръгнем, надзирателките ни преглеждаха основно: главната надзирателка изглеждаше всяка ученичка поотделно, от главата до краката. След прегледа тя се изправяше пред нас и произнасяше следните думи: "Днес е празникът на светите равноапостоли, празникът на първите наши учители. Вие сте щастливи, че този празник празнувате в родния град на равноапостолите. Вие днес ще бъдете на показ. Всички ще гледат на вас. Бъдете внимателни!"

След това гавазинът отваряше вратата и гордо тръгваше пред нас. Той е облечен празнично: с двойно надиплена бяла кошуля, дълъг пискюл, който стига чак до рамото. Колко е щастлив! Води българските ученички: най-хубавите, най-спретнати и най-скромните. Ние вървим. Сърцата ни бият силно. Спират се българите да ни погледат, спират се европейци, евреи, турци и всички почтително поздравяват. Така минаваме през града и стигаме в градината. А тя гъмжи от народ. Тук са вече учениците от останалите български гимназии: Мъжката, Търговското училище, прогимназиите, първоначалното училище и ученичките от Стопанското училище.

Още нестихнал шумът от нашето пристигане в градината, ето, отдалече се долавя ударът на барабан. Всички се струпват към вратата. Идат нашите юнаци. В редици, с юнашка униформа, те бодро нахлуват в градината. Неописуема е радостта, която изпитваме...

Празникът е в разгара. Произнасят се пак речи за Кирила и Методия, за техните ученици и прочие. Градината ечи от песните: „Върви народе възродени", „Да прославим паметта" и други. Хоровете на гимназиите подемат песента и я разнасят далече над града. Целият град ехти от техните песни. През това време юнаците изпълняват гимнастични игри и правят различни пирамиди. Латерни и музика свирят. Извиват се хора...

Но ето, че денят се е отскубнал. Слънцето се плъзга по тихите води на морето. Хоризонтът червенее. Морето потъмнява. Ние трябва да се разделим от градината.

Поемаме обратно пътя към пансиона. Настроението е повишено, стъпките бодри и бързи. Скоро еква песен: „Аз съм български войвода, момци ми са тез…". Така завършваме най-светлия празник…