ИВАН ВАЗОВ

 

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

 

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не - за ядове отровни.

 

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки?

 

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива -

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

 

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

 

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп -

за груб брътвеж те само бил орисал!

 

Тъй слушам си, откак съм на света!

Си туй ругателство ужасно, модно,

си тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

 

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

 

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

Пловдив, 1883 г.