+ Да почиташ жертвите от 1877–1878 г. е едно. Да приемаш имперската рамка като основа на националната си идентичност, е друго...

Николай ЯРЪМЛЪКОВ

Единственото хубаво нещо на 3-ти март е, че е почивен ден. Но има дати, които обединяват. Има и дати, които прикриват историята. 3 март е дата на подписан договор между две империи. Не е дата на българска победа. Не е дата на българско решение. Не е дата, в която българската държава възстановява сама своя суверенитет. Това е дата, в която една империя решава каква да бъде съдбата на българските земи – според собствените си интереси.

Да, войната от 1877–1878 г. довежда до края на османското владичество. Да, хиляди руски, украински, финландски, румънски войници загиват. Това е исторически факт и той заслужава почит към жертвите. Но почитта към загиналите не е равна на безкритично възприемане на имперски наратив.

Санстефанският договор не създава свободна България. Той създава проект за зависима България. Още преди мастилото да изсъхне, Великите сили го пренаписват в Берлин. Още преди българите да си поемат дъх, започва дипломатическо разпарчетосване. А след Съединението Русия не подкрепя българската самостоятелност – тя изтегля офицерите си, дестабилизира страната и се намесва пряко във вътрешния ни политически живот.

Това не са интерпретации. Това е история. И точно тук стои въпросът: защо националният празник на България е свързан не с акт на българска държавна воля, а с геополитическа сделка?

Ние имаме 6 септември – денят, в който българите сами осъществяват Съединението, въпреки волята на Великите сили.

Имаме 22 септември – денят, в който България обявява своята независимост и скъсва формалната васална връзка с Османската империя. Това са актове на българска решимост, на политическа смелост, на поемане на риск. 3 март не е такъв ден. 3 март е част от сложна международна игра, в която България е обект, а не субект.

Днес, когато Русия отново води война срещу суверенна европейска държава и нарича това „освобождение“, въпросът за символите ни не е абстрактен. Когато една държава използва езика на братството, за да оправдае агресия, ние сме длъжни да бъдем исторически трезви.

Да почиташ жертвите от 1877–1878 г. е едно. Да приемаш имперската рамка като основа на националната си идентичност е друго.

България не е създадена от чужда милост. Тя е възстановена благодарение на собственото си Възраждане, на Априлското въстание, на книжовниците, революционерите, духовниците и учителите, които подготвят почвата. Без тях нямаше да има и война. Свободата не е подарък. Тя е резултат от натрупана национална воля.

Затова 3 март не може да бъде денят, който дефинира българската държавност. Той може да бъде ден на историческа памет. Но националният празник трябва да бъде денят, в който България сама заявява своята държавна зрялост.

Нацията се изгражда около символи. Ако символът ни внушава, че свободата ни е дошла отвън, ние несъзнателно възпитаваме зависимост. Ако символът ни е денят, в който сами сме взели решение – ние възпитаваме самоуважение. Днес имаме нужда не от митология, а от яснота.

Не от омраза, а от историческо самосъзнание. Не от подмяна на едни идоли с други, а от зрелост. Да кажеш, че 3 март не е подходящ за национален празник, не означава да отричаш историята. Означава да я прочетеш докрай. България заслужава празник на своята воля, а не на чужд договор. Истинската независимост започва от символите.

И ако искаме да бъдем нация, която стои изправена в XXI век, трябва да изберем ден, който ни учи на достойнство, а не на благодарствена зависимост. Свободата е наша, когато я заявим сами. И националният ни празник трябва да го показва.

П. П. Захари Стоянов го е казал най-точно: „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Николая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче“.

Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е!“ — Необяснимо.

Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти.

От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек.

Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.“