Катя ЗОГРАФОВА
На 7 ноември 2024, навръх хероичната дата от битката на Сливница, в Народния театър на България, носещ името на Иван Вазов, завещал ни разтърсващата елегия „Новото гробище над Сливница“, беше насрочена премиерата на водевила „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу… Вече порицах грозните и яростни сцени, които се разиграха пред Народния, но припомних и напълно цивилизованото писмо на аристократката Анна Каменова, която още през 1925 - годината, когато Шоу получава Нобелова награда за литература, му задава иронични въпроси в писмо на брилянтен английски.
Отговорът на Шоу до „уважаемата госпожа“ се пази във Фондовете на Националния литературен музей, където работя от 30 години. В него Шоу посочва за водещ аргумент да избере в „антивоенното си произведение“ не някоя война от английската история /това го пита Каменова/, а тъкмо Сръбско-българската, защото в нея имало използване на …картечница! Разбира се, драматургът не обяснява защо е взел като пример за войнственост не реалните агресори - нападателите сърби, а нападнатите българи… .
Нечистоплътността на „варварите“ е най-малкият проблем, осмян в пиесата. Странно е, че върху него се фокусира и „паплачта“ /така „умнокрасивите“ квалифицираха протестиращите „диваци“ пред Театъра на 7 ноември, на свой ред наречени „еничари“ и „предатели“ от противната страна/. Аз бих искала обаче да ви предоставя едни по-съществени цитати от пиесата, които заслужават аналитично внимание. Например репликата на Блънтчли за нашата армия от капитани, разгромила генералите в Сръбско-българската епопея: „- Каква армия! Правят оръдия от черешови дървета, а офицерите изпращат жените си да всяват дисциплина!“ Или тази на Сергиус: „- Имам един английски бултериер, който има кураж колкото цялата българска нация и руската зад гърба й“. За да обобщи накрая Лука нелицеприятния образ на българските войници – „те са толкова диви, пияни и бесни“… Да, Шоу наистина не пести комични щрихи и към „контетата“ австроунгарци, подгонени от свирепите ни съотечественици, но тъкмо те са в прицела му. В един напълно заслужен бяс на въздаяние след коварното нападение, бих добавила аз, обидена лично и като панагюрка заради черешовите топчета от Априлското въстание 1876, никога неупотребявани като бойно средство в модернизиращата се българска армия след Освобождението...
Интригуващи са паралелите между Вазови, Бърнард Шоу и неговата пиеса във времето. Издаването на „Под игото“ през 1894 /при това първо именно във Великобритания/ съвпада с премиерата на „Оръжията и човекът“. Но докато първият български роман се радва на няколко издания в скандинавските страни и Европа, преди да се появи на родна сцена, пиесата на Шоу, макар и да му носи известност, е квалифицирана още при появата си от театралните критици като „посредствена“… Затова е печален факт, че половин век по-късно тя триумфира на българска сцена - тази, от която беше свалена блестящата постановка на „Хъшове“ на режисьора Александър Морфов, уволнен от театъра. За да бъде поканен година след това Джон Малкович – недоказал се режисьор на посредствена пиеса, чието „достойнство“ е, че е „забавна“ позорищна игра с българското достойнство…
Това лято открих още една символична среща между Вазов потомък и Бърнард Шоу. В архива на напълно неизвестния днес, но изключително интересен като писател – не само талантлив, но надарен с оригинален авторски почерк - Димитър Вазов, по-малкият от синовете на ген. Георги Вазов /първият е Александър Вазов, един от пионерите на българското кино/, се пазят удивителни текстове. Когато ги открих в Български исторически архив в Националната библиотека, те половин век след написването си стояха непогледнати от никого! А първата му и единствена книга – експресионистичната стихосбирка „Паяк“ от 1923 е …конфискувана, както разказва самият той в мемоарния си „Калейдоскоп“. В „Хроники на Вазовия род“ реабилитирах Димитър Вазов като публикувах откъси, забележителната корица и илюстрациите от скандалната младежка стихосбирка, като подчертах, че синът на героя от Одрин е бил своего рода „дисидент“ в рода си – оставил ни е антивоенни стихове! Книжката му днес е библиофилска ценност, с екземпляри от нея се гордеят НБКМ и частни колекционери, може би заради редките илюстрации на Мирчо Качулев, художник от кръга на Гео Милев. Сред неиздадените произведения на Д. Вазов, които ще се появят в очерка ми за този прелюбопитен Вазов потомък в „Нови хроники на Вазовия род“, откриваме цял кинороман, посветен на драматичните /и свръх актуални и с днешна дата/ сюжети /често смъртно опасни „приключения“/ по време на пробива му в нямото кино през 20-те години в Париж. От същото време са и скицирани сюжети от Италия и Великобритания. Сред тях откриваме един кратък, но ударен разказ, посветен на арогантното до цинизъм поведение на …Бърнард Шоу. Когато го видях за пръв път, помислих си, че отблъскващият образ на „великия ирландец“ по определението на Димитър Вазов, е плод на стилистиката му, на гротесковата му визия за света и човеците… Всъщност е реалистичен разказ за действително преживян потрес!
Дали е случайно написан? Едва ли. Войнственият „завоевател“ на резервирана маса /с табелка с българското име Вазов?/ е крайно противен като визия и поведение. Пълно отрицание на представите ни за английски джентълмен. Старикът с „дамичката“ тук демонстрира надуто англосаксонско презрение към чужденците, позволили си да пожелаят /спазвайки правилата/ да бъдат на първия ред… /Тук ще припомня детайла, че героят от Сливница в пиесата на Шоу е като неморален тип, който закача слугинята зад гърба на годеницата си./
Макар мотивите на автора да остават извън пряко описаното, струва ми се, че можем да прочетем случката в лондонския ресторант и като своеобразен протест срещу пиесата на Шоу „Оръжията и войникът“, в която българите са изобразени като войнствени варвари. Затова и българските студенти я освиркват, когато се играе на Виенска сцена. Д. Вазов косвено я „освирква“ с думи, като ни дава ярък демаскиращ ракурс към личността на ирландския драматург. Едва ли синът на ген. Георги Вазов е възприемал цялостното поведение на „великия ирландец“, назовал Ленин „единственият интересен държавник в Европа“, а Хитлер – „много забележителен, много значим човек?
Още по-симптоматично е, че е нарекъл Сталин „грузински джентълмен“!?
Не ви ли се струва, че карикатурният образ на Шоу от разказа на Д. Вазов може да бъде сравнен с този на съветския генералисимус?...
В ЛОНДОНСКИ РЕСТОРАНТ
Димитър Вазов
Ние обикновено сме склонни да съдим за нещата по външния им вид. Но напредъкът в техниката вече е много трудно да се определи по външен вид някакъв предмет или химикал, а колко по-трудно това е с хората! Даже когато ги опознаеш отблизо пак можеш да сгрешиш, а това може да стане и със самия себе. Никой не може да каже предварително как ще реагира при дадени обстоятелства.
Бях поканил в един ресторант за гастрономи, хора на които дължах една вечеря. Предварително бях отишъл и ангажирал маса. Според етикета, главният разпоредител ни посрещна най-учтиво и ни поведе към нашето място. В същото време една брадата личност, съпроводена от някаква „съмнителна“ дамичка се настани на масата и най-нахално захвърли на земята надписа "резервирано“, на който беше отбелязано моето име.
- Извинете, каза разпоредителят. Тази маса е резервирана за тези джентлемени. Ще Ви потърся друга.
- Аз вече я заех и както виждате, съм придружен от дама, - отговори брадатото човече.
- Но аз Ви видях как захвърлихте надписа, казах. Нещо, което не намирам коректно.
- Още по-некоректно е да се ангажират маси, а хората да стоят прави.
- Все пак Вие би трябвало да напуснете масата.
- Няма сила която може да ме принуди да направя това. Или Вие искате да се бием! И той стана и запретна ръкави. Очичките му се ококориха и кръвта му почна да се прелива от бузите към носа и обратно. Брадата му щръкна заплашително като гривата на пудел.
Да си призная, въпреки че инак съм кротък човек, и на мен кръвта преля в главата, още повече че бяхме изпили по няколко коктейла предварително. Забравих, че се намирам в Лондон и че не подобава на един джентлемен да се бие в локал. Бях готов направо да оскубя брадата, която така удобно ми се предлагаше... В този момент, обаче, моите гости, предчувствувайки, че ще стане най-страшното, ме дръпнаха настрана. - Остави го! Нека стане неговото щом няма срам!
Настаниха ни на друга маса, разбира се не така хубава. Имаше програма и трябваше да надничаме зад хората пред нас. Вечерята мина под знака на преживяното, а при танците, брадатото старче, танцувайки, нарочно минаваше наблизо и ни показваше юмручето си зад гърба на своята партньорка.
Оказа се в последствие, че това било не някой друг, а самият БЪРНАРД Ш0У! До ден днешен съжелявам, като си спомням за случката, че не отскубнах част от брадата му, защото веднаж видях една колекция на богаташ, в която имаше между другите куриози, коса от МАРИЯ-АНТОАНЕТА, нокът от малкия пръст на РЕШИЛЬО, с който вероятно се е чесал по врата, апандисита на САРА БЕРНАР и други разни части от човешко тяло на прочути личности - всичко спиртосано.
Има запалянковци които щяха да платят мило и драго за един автентичен косъм от брадата на великия ирландец!
София, 1972 год.