+ По една случайност студентът Пенчо Пачилов от Златоград, седнал в стола на околийския управител Александър Ханджиев…

 

Дамян БИСЕРОВ

 

Дар от Хасково в редакцията оживява отдавнашни събития. Наскоро в редакцията на вестника получихме пода­рък: книгата „Когато свобо­дата е с купон”, чийто автор е Дамян Бисеров. Това са спомените на един дос­та преживял човек, наречен в родното си Хасково „лю­бопитна хасковска лич­ност”. Автор е на три мемоарни книги, но е решил да ни изпрати точно тази, за­щото в нея има и любопи­тен разказ за това как в Златоград през 1944 г. комунистите са взели власт­та. Като не се съмняваме, че ще бъде интересен за днешните наши читатели, предлагаме го, като благо­дарим на автора, за когото разбираме, че е бащата на СДС-боса Христо Бисеров. ЗВ

 

…

„...Дойде и „славният” 9 септемв­ри 1944 г.

Плъзнаха ония ми ти за­жаднели за власт и мъст комунисти, крили се дотогава по баирите и къщите на свои съмишленици, както и на излезлите от затвори­те криминални, и погнаха полити­ческите си и личните си против­ници. Тогава и по-после, та и до днес, за друго освен за мъст и за опазване на властта за себе си, те нито са мислели, нито са мог­ли да мислят. И тук се сещам за една случка, разказана ми от моя колега Панайот Пачилов от Златоград, отнасяща се за онова вре­ме.

С Пачилов бяхме правили заед­но съдебния си стаж в хасковс­кия областен съд. Той не бе член на компартията, но плуваше из­цяло във водите на комунисти­те. Бе честен и добър човек. След добиване на юридическа правоспособност, бе удостоен с партий­но внимание и назначен за око­лийски прокурор в Златоград. По-сетне бе повишен за заместник-окръжен прокурор в Кърджали, къ­дето служи като такъв и досега, когато пиша тия редове. По-нагоре не мръдна. Самият девети септември, както и мене, го свари студент в юридическия факул­тет последна година. Бил си по това време в Златоград. Слушал той радиото, четял пър­вите вестници в първите дни на „победата”, за завземането на властта от ОФ, радвал се и се вълнувал, но в Златоград нищо не ставало…

- Малък родопски град - разказва ми той, - в който нямаше никаква организирана опозиция против предишната власт, в който не се бе чувало нищо нито за комунисти, нито за земеделци, и всичко непос­редствено след девети си върве­ше по старому, няма кой да завзе­ме властта. И в полицията, и в общината си стояха старите на­чалства, като се чудеха какво да правят, никой не иска да ги гони. Няколко дена след преврата се завърна в града зет ми, съпруг на моя сестра, който бе шивач по про­фесия, но бе комунист и като та­къв бе осъден и бе в затвора до девети като политически.

Дойде си и какво да види - всичко си е така, както го е оставил. Идва при мене и вика: „А бе, Пенчо, какво правите, защо не вземате власт­та?”

Питам го, ами как бе, бате, и с кого да я вземем? Аз съм за тая власт, но не съм комунист, а и тук няма никакви комунисти. „Слушай - казва ми той - комунисти че няма - няма! Затова ние с тебе ще вземем властта”!

И тръгнали двамата да я вземат. Така, с голи ръце, без пушки и пи­щови. Но и заварените управници се чудели какво да правят, те слу­шали радио и четели вестници, и знаели, че цялата власт е в ръце­те вече на някакъв си отечествен фронт. Но що да сторят, като ни­кой не идвал при тях и да им поиска да си предадат командата.

- Отидохме - продължава Пачи­лов - първо в Околийското управ­ление при управителя. Щом ни ви­дя, подскочи и ни прие най-любез­но, види се е усетил, че ние ще да сме тези, които очаква да го по­сетят и да го поканят да си вър­ви. Представили му се. Зет му, по-важният, казал:

- Г-н управител, вие знаете, че властта вече е в ръцете на ОФ. Ние сме негови представители. Идваме при вас, за да ни предаде­те властта тук, в околийското управление.

Околийският почувствал истин­ско облекчение и казал:

- Да, известно ми е, господа, за­повядайте. Готов съм да ви пре­дам всичко. Кой от вас е опреде­лен за околийски управител?

Спогледали се двамата. Те заб­равили да се уточнят кой какъв ще става.

Тогава пак баткото, по­литическият затворник, съобразително казал:

- Ами ето, другарят Пачилов е оп­ределен за околийски управител.

- Много добре, много добре. За­повядайте, г-н Пачилов.

И началникът станал от стола си и го предложил на Пенчо. По то­зи начин околийската власт била превзета изцяло. Оттам - в об­щината. Оказало се, че и кметът чакал да се отърве от кметлъка. Представили се и на него, като за кмет определили другия - зетя. Те ти готова власт в целия Златог­рад и околията му, превзета без кръв, без бой и без скандали, само от двама души - зетя и шурето му. Какво ти трябва да правиш револция!

- Връщам се - продължава разка­за си Пачилов, - в околийското уп­равление и сядам зад бюрото на управителя. Чудя се какво да пра­вя. След малко влиза при мене сек­ретарят на околийското управле­ние с папка книжа и ми казва, че трябвало да приема доклада. Ни­що не разбирах от тази работа, та му казах:

- Добре, да го приема, но какво трябва да правя с него?

„Ами - казва той – така, аз ще ви обяснявам всички преписки коя за какво е, а вие ще поставяше резо­люция”. „А какво е това резолю­ция”? - питам го и той продължа­ва: „Това ще е вашето нареждане, което ние ще трябва да изпълним. А самата резолюция се пише та­ка, накриво, в горния ъгъл на пре­писката”.

И му показал нагледно как става тази работа. После му диктувал самите резолюции, Па­чилов ги пишел „накриво”, поста­вял им дата и се подписвал. Така започнал да учи началническата служба, преди да е научил тая на подчинените.

След три-четири дни секрета­рят му казал, че трябва да посети ареста в полицейския участък - имало арестанти, които трябвало да обиколи и да разговаря с тях. Били все криминални личности, за­държани за елементарни кражби и други подобни. Посетил ги. Между арестуваните бил и някой си простичък помак, който дори още не бил разбрал, че властта се е сме­нила, а други арестанти-хитреци си правели шеги с него. Те, знаей­ки, че вече има нова власт, комунистическа, надумали оня, простич­кия, да моли новия околийски начал­ник да го освободи от ареста, защото той, арестанта, бил царски човек, бил против комунистите и е готов да отиде в шумата да се бори против тях. Така станало, а Пачилов слушал и се хилел насре­ща на този човек, като сам не знаел как да се държи с него…

А в това време в страната всич­ко бушуваше, хора се арестуваха, издевателства се вършеха, глави хвърчаха без съд и присъди, трупове се изхвърляха къде ли не - и в горите, и в реките, и зарити, и незарити...

- На мене - продължава Пачилов - току ми звънят от областта в Пловдив и ме питат колко задър­жани политически имаме, колко смятаме да предаваме на съд и кол­ко сме ликвидирали досега без съ­дене и други от този род. А аз се чудя и недоумявам защо трябва да имаме арестувани, ликвидирани, ко­гато в Златоград не е имало хора, които организирано да са се бори­ли против старата власт. А и та­зи стара власт никого не бе гони­ла и никому нищо не бе направила, защото не е имало причина за това. Единственото, което хората тогава искаха от мене, бе да настоявам в Пловдив да ни изпратят брашно, тъй като всички запаси се бяха изчерпали и народът нямаше какво да яде. А оттам ми се чудят на акъла, че нямаме нито задържани, нито ликвидирани политически противници.

Панайот Пачилов не стоял дъл­го на този пост, тъй като неза­вършилият студент трябвало да замине за София за учението си. А и през съ­щите месе­ци бил взет в казармата като млад войник. След като завър­шил следването си и войнишката служба, как­то и на съ­дебния си стаж и полагането на държавния изпит, бе назначен, както вече се каза, за околийски про­курор в родния си град.

- И какво да ти разправям, брат­ле - ми казва той. - Вече коскоджа ми ти околийски прокурор на на­шата власт, реших да поискам да бъда приет за член на комунистическата партия, тъй като това си ми бе по сърце. Такава партия вече през 1949-1950 г. в Златоград имаше с достатъчно членове, с важни и наперени партийни сек­ретари, които произнасяха още по-наперени партийни речи под път и над път, против фашизма и капи­тализма и царската власт в Бъл­гария, и командваха положението по всички партийни правила. Бяха всички местни величия - измежду същите, които нито преди, нито на самия девети септември някой ги знаеше кои са и какви са. Пред тези именно величия подадох мол­бата си за партийно членство”.

Разгледали я най-грижливо, според изискванията им, изслушали и лич­ните му обяснения и решили: не се приема за член на партията, няма качества да бъде член на същата. Защо чак сега подава молба за членство, какво е чакал?

И така, първият следдеветосептемврийски околийски управител на Златоградска околия, този, който участвал непосредствено в „завзе­мането” на властта от „фашистите” на 9 септември 1944 г., бил от­хвърлен като кандидат за партиен член от новите партийни рапончета, както по-късно ги бе нарекъл на­родът - отвън ги гледаш червени, а като ги срежеш, пак са бе­ли, какви­то са били.

Разбира се, Пачи­лов по-сетне бе приет за член на комунистическата партия и си е такъв и досега. Праволине­ен комунист е, но не съм чул някой да се оплаче от него и от нещо, което той да му е направил в престараването си като комунист. Но както се каза вече, не е мръднал и от поста си на заместник-окръжен прокурор в Кърджали…

 

(Бр. 19/1999 г. на „Златоградски вестник“)