+ Из спомени за 9-и септември от писателя Константин Константинов

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ КОНСТАНТИНОВ (1890–1970) - писател и преводач, автор на разкази, пътеписи и произведения за деца. Родом от Сливен. През 1911 г. завършва право в Софийския университет, сетне специализира в Париж, където се запознава с Николай Лилиев. Сътрудничи на вестник „Българан“, на списанията „Златорог“, „Листопад“ и др. Заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов издава сп. „Звено“ (1914). Превежда на български Зола, Екзюпери, Ролан, както и стихове на Хайне и Ахматова. През 1933 г. излиза романът му „Кръв“, същата година публикува и „Сърцето в картонена кутия“ (в съавторство със Светослав Минков).

В смутната 1944-а за кратко е директор на Радио София (август-септември).

За година председателства и Съюза на българските писатели (1945-1946), после оглавява Института за преводна литература.

...

„...Видях по лявата страна на шосето наредени една след друга коли на бронирания софийски полк: танкове, коли с войници и началници. Така бе до Орловия мост. Колите не се движеха, бяха сякаш в очакване да тръгнат всеки миг, спокойно, като че приготвени за парад. И изведнъж от първите крачки на булеварда всичко се промени. Едно безредие, пъстро, дрипаво множество се суетеше... В една открита кола бе седнала някаква възрастна жена с обезцветени коси, наконтена и гримирана, и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили на ревера и на ръката – истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше цялата тази зловеща вакханалия. По-късно щяха да се пишат евтино-патетични репортажи за „морето от освободения народ“, за „преливаща народна радост“ и пр., а това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея...

Всеки ден изчезваха хора, вземаха се апартаменти, коли, покъщнина – без закон, без каквато и да е наредба... Тогава бе така – щом на някого от „революционерите” му потрябваше кола, първият срещнат частен автомобил се реквизираше без никакви обяснения... С колко несериозни, почти оперетни, дори нелепи неща се съпровождаше това „народно въстание”, което, ако не бе съветската армия, би могло да бъде смазано от два-три полка войска, ръководени от смели началници. Дните и седмиците се нижеха бързи, някак без образ, но в същото време настръхнали от тревога, от някакъв страх, който е свил сърцето ти, без да знаеш точно за какво – дни и седмици на оскъдица в прехраната, на липса на топливо и осветление, на мъчителни слухове за изчезнали хора, за арести, за безчинства... В такива мътни, задъхани, слепи дни ние се носехме неудържимо към някакво неизвестно бъдеще, в което доскоро бяхме вложили най-чистите си въжделения. Постепенно узнахме, че газим в тинесто блато, но все още искахме да вярваме, че ще се измъкнем. Така настъпи новата 1945 година...“

(„Път през годините. Неиздадени спомени“,

София: НБ „Св. св. Кирил и Методий“, 2011)