Новини

Открит урок по история: Защо не трябва да се издига паметник на император Александър Втори в Свищов - 2

неделя, 02 април 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Янко ГОЧЕВ

историк

 

 

8.      Подкрепа за създаване на новата държава Румъния.

При Александър II процесът на обезбългаряването на долнодунавските княжества, плътно населени с българи от векове, придобива нови форми и измерения. Независимо от отслабването на руското влияние след Кримската война (1856), по фанариотска линия този процес придобива фактически своя завършек със създаването на новата изкуствена държава Румъния, чийто фанариотски елит по-късно е използван за много акции и дори във войните на България за национално обединение (1912-1918). Промяната в долнодунавските княжества има своите персонални измерения. Така например в Молдова вместо родолюбеца с български произход Никола Богориди (правнук на Софроний Врачански и син на Стефан Богориди), княз става Йоан Кантакузин - представител на болярски и княжески род, свързан с византийския род Кантакузини.

 

9.      Преследване по линия на Азиатския департамент на българските революционни организации и на водачите на българската революция.

Това важи както за свободните от руските пари, агенти и влияние ТЦБК на Иван Касабов (1866-1868) и БРЦК на Левски (1869-1872), така и на техните водачи. ТЦБК е разбит задкулисно чрез агентите на граф Н. Игнатиев, пловдивския вицеконсул Н. Геров и Хр. Георгиев от Добродетелната дружина, заради "вредните" за руските интереси идеи за духовна и административна автономия на българите в Османската империя, постигната по пътя на реформите. Еволюционният път на този комитет е опасен, защото може българите сами действително да се освободят без Русия. БРЦК на Левски е разбит по-трудно, чрез система от мерки, насочени към изолация на неговия лидер, прикачване на надзорник към него - Димитър Общи, провокиране на раздори, серия от предателства, довели до залавяне на Апостола, отказал да вдигне въстание през есента на 1872 г. по руска поръчка, фалшив съдебен "процес", насочван и умело дирижиран в сянка от "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев с предизвестен край - убийството на неподкупния и непреклонния българин Васил Левски, като противник на руската имперска политика на всяка цена. С разгрома на БРЦК в началото на 1873 г. Русия възвръща контрола си над българското революционно движение.

 

10.  Засилване "материално и финансово", в това число и военно, на автономна Сърбия, станала през 60-те години на XIX в. стожер на руската политика на Балканите.

Разработване на антибългарски проекти за "южнославянска федерация" и тяхното реализиране чрез поставени лица (агенти) и руски поданици като братята Христо и Евлоги Георгиеви и организации като Добродетелната дружина (комитет на "старите"), чиято реализация не само не би довела до освобождение на българския народ, а напротив - ново поробване. Така Александър II продължава антибългарската политика на своя предшественик - "жандарма" Николай I (1825-1855), съдействал на Сърбия за осъществяване на първия териториален грабеж на българските земи през 1833 г. Тогава под руски дипломатически натиск султан Махмуд II, на 26. 10./7. 11. 1833 г., издава Хатишериф, с който отстъпва 6 спорни нахии (околии) на Сърбия. Това са Неготинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (дн. Княжевацка), Крушевацка и Алексинацка околия. За тях дори хърватският учен Стефан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи чисто български език. Сърбия увеличава територията си от 24 400 кв. км, на 37 740 кв. км, или се разраства с цели 13 300 кв. км. За пръв път в своята история тя достига до р. Тимок. Това е първият открит сръбски грабеж през XIX в. на български земи. И тази схема на разширение на Сърбия за сметка на България с помощта на Русия ще бъде прилагана отново и отново и в следващите епохи.

 

11.  Изграждане на първия Балкански антиосмански съюз на православните християнски народи на Балканите, в периода 1866-1869 г., с участието на Сърбия, Гърция и Румъния, за сметка на българите, привлечени като "съюзник".

Съюзните договори на трите държави не само не предвиждат освобождение на България, а точно обратното - планират окончателното й унищожение чрез подялба на българските земи между съседите ни. Реализирането на тези тайни проекти означава смърт и унищожение на българския народ, чрез изтребление на една част от него и асимилация на останалата му част от сърби, гърци и румънци. В Азиатския департамент българското етническо присъствие и надмощие на Балканите през XIX в. се е разглеждало като сериозна заплаха за имперските интереси на Русия, особено в епохата на Възраждането, когато българския народ се консолидира, оформя своето доминиращо етническо присъствие в Мизия, Тракия и Македония, и фактически прераства в нация, чрез разгръщане на мощното движение за църковно-национална независимост. Така император Александър II и посланик граф Н. Игнатиев се явяват предшественици на последващите панславистки руски комбинации на антибългарска основа, в това число опитите на император Николай II (1894-1918) да унищожи България през Междусъюзническата война от 1913 г. и по време на Първата световна война (1914-1918), чрез агресия срещу България по въздух, вода и суша в Добруджа и Македония, и чрез южнославянските панславистки проекти на диктатора Сталин в края и след Втората световна война (1944-1948), в който окупирана от Червената армия, комунистическа България с вожд съветския поданик Георги Димитров, е звено, но и последната брънка, подчинена територия, управлявана от Белград и Москва, ограбвана и периодично прочиствана откъм осъзнат национален елемент.

 

12.  Неподкрепа на въоръжените борби на българите през 60-те и 70-те години на XIX в.

Нито една българска чета или въоръжена формация не се ползва с руска помощ, с изключение на зависимите от Азиатския департамент чети от 1867 г. на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов - доказани руски и сръбски агенти и легии. Същевременно се дава подкрепа за турците, в това число на дипломатическо ниво и чрез предоставяне на агентурни сведения с цел пълно изтребление на независимите от Русия и Сърбия български чети и отряди, като Зайчарската от 1867 г. и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 г.

 

13.  Следване на туркофилския курс към запазване на статуквото - официална негова линия след Кримската война (1856) и особено от края на 60-те години, с отшумяване на балканската криза, от която печелят сърби, гърци, румънци, но не и българите.

Този курс следва твърдо и последователно посланика му в Цариград граф Н. Игнатиев. Укрепването на руското влияние в Цариград е използвано не за издействане на придобивки в полза на българите, а за решаване на чисто руски имперски цели по Източния въпрос, свързани най-вече с ревизия на унизителния за Русия Парижки мир от 1856 г., което тя без война частично постига през 1870-1871 г. Този курс намира потвърждение и в началото на Източната криза през 1875 г. и особено по време на Априлското въстание от 1876 г., което не е подкрепено от Русия. Същевременно чрез своите дипломати и агенти императорът се намесва решително във въстанието, едновременно в няколко посоки: към промяна на тактиката на борба в Сливенския революционен окръг, с което ограничава масовия му характер, към разпалване на излишни кръвопролития, като насилствено опожаряване на български села в Средногорието или дори в посока към ликвидиране на неудобни организатори и водачи на четническите акции, като Хр. Ботев. Стратегията на Русия е да се допусне задълбочаване на турските жестокости над българите, като ответен отговор на тяхното въстание и от обилно пролятата българска кръв да се подготви почвата на война на Балканите. Русия се възползва максимално от страданията на българите по време и след въстанието, но решава да води война не веднага след потушаването му, а доста по-късно, едва след като подпомаганата от нея финансово и военно Сърбия е разгромена от турската армия през октомври 1876 г. Ултиматумът на граф Н. Игнатиев от 19/31. 10. 1876 г. цели спасяването на Сърбия, а не на българския народ.

 

14.  Използване на българското движение по време на Руско-турската война (1877-1878) за свои цели.

Допуска създаване на Българско опълчение, официално наречено "Пеши конвой на главнокомандващия", но с второстепенни (обозни, охранителни и конвойни) функции, не го въоръжава с модерно оръжие, не допуска българско знаме с българска символика (укрива ушитото от Щиляна Парашековова такова), не допуска да бъде командвано от български офицери, каквито вече има, не му позволява да участва в главните операции на Дунавския театър, отклонява го в друга, второстепенна посока, по време на заключителния поход на руската армия през зимата на 1878 г. към Цариград. Опълчението се доказва като сила, която може да решава важни битки, като тези на Шипка, не благодарение на Русия, а въпреки нейната политика и грешки на нейното командване, основно вследствие саможертвата и бойния дух на самите опълченци.

 

15.  Сключване на тайни сделки за сметка на българския народ, с неславянските и неправославни велики сили Австро-Унгария и Англия, при подготовката на войната от 1876-1877 г. и в края на дипломатическото решение на Източната криза от пролетта на 1878 г.

Подписът на руските дипломати, инструктирани от императора, стои под четири такива антибългарски тайни споразумения: Райхщат от лятото на 1876 г., Будапеща - от януари 1877 г. и март 1877 г., и Лондон - от 18. 05. 1878 г. С първите три споразумения Русия се отказва да допусне създаване на компактна славянска държава на Балканите, срещу териториални отстъпки в полза на Австро-Унгария (Босна и Херцеговина), а последното Лондонско споразумение погребва окончателно Санстефанския договор и предопределя до голяма степен краха си на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г.

 

16.  Тайно чрез граф Н. Игнатиев и неговите дипломати саботиране на решенията на посланическата конференция в Цариград от края на 1876 г., приела проект за реформи в империята за създаване на две автономни области в граници, почти съвпадащи с тези на диоцеза на Екзархията, признатата от великите сили.

 

17.  Отказ от създаване на свободна българска държава в Санстефанския договор от 19. 02. 1878 г.

Вместо свободна България, се изгражда една "Руско-дунавска област", в периода на временната руска окупация на българските земи (юни 1877 - май 1879), която представлява фактически балкански ПРОТЕКТОРАТ на Руската империя, окупирана територия за неопределен срок от приблизително 2 години по Санстефанския договор, от цял 50-хиляден руски императорски корпус, издържан изцяло за сметка на окупираната земя.

 

18.  Трайно и необратимо разпокъсване на българските земи на Балканите в Сан Стефано, (където по вина на Русия не участва нито един българин при подписването на условията на мирния договор) и унищожение на диоцеза на Българската Екзархия.

 На 19. 02. 1878 г., ст. стил, в деня на своето възкачаване на престола, чрез подписания от неговия посланик граф Н. Игнатиев Санстефанския мирен договор, в пределите на Балканската Руско-Дунавска област не влизат големи български земи - Северна Добруджа, крепостта Варна, значителни части от Одринска Тракия, Родопите, Западна Тракия между реките Места и Марица, Поморавието с Нишко, Лесковацко и Македония, която само формално е включена в пределите на Санстефанска България, но всъщност никога не влиза в нея, защото руски окупационни войски не настъпват. В добавка някои санстефански части на България като Пирот са окупирани от сърбите. Така император "освободителят" Александър II става пръв поробител на севернодобруджанските българи (предадени против волята им на Румъния), голяма част от тракийските българи, родопските българи, македонските българи и моравските българи - всички лишени от право, по волята на този император, да бъдат част от свободна България и включени насила в пределите на съседните държави, с всички отрицателни за тях последици, а някои дори, като тези в Македония, върнати под турска власт.

 

19.  Неподкрепа на борбата на българския народ срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес, довели до разпокъсване на разпокъсаната още в Сан Стефано България и отказ да бъде подкрепено Кресненско-Разложкото въстание в Македония през 1878-1879 г.

Още в този ранен период на създаване на македонския въпрос, Русия при Александър II заема крайно антибългарска политика, която дава основание на поета-революционен Пейо Яворов през 1902 г. да я нарече "джелатина" на Македония.

 

20.  Създаване на условия за налагането през 1883 г. на така наречения окупационен дълг.

Александър II налага официалния курс на руската имперска политика, според който окупацията, наречена от казионната историография и русофилите "освобождение", има цена и тя ще бъде плащана само от българите. Това е последователна линия, следвана от приемниците му и дори от съветския диктатор Й. Сталин след 9. 09. 1944 г. - окупатор на България с неговата Червена армия. В чл. 8 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на "окупираната страна". Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското правителство стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия. Размерът му е определен с конвенция от 1883 г. за княжеството - 10 618 250 рубли и 40 копейки, разделен по равно за Северна и Южна България (Източна Румелия).

 

21.  Овластяване на руски агенти, в това число много от тях "туркофили" в свободното Княжество, поставяни на ключови позиции в управлението или с цел опазване на руското влияние в него за десетилетия напред, или като възнаграждение за специалните услуги, които те са оказали на Азиатския департамент. От многобройните примери в това отношение ще посочим само три имена:

1. Тодор Бурмов, станал пръв министър-председател на Княжество България на 5. 07. 1879 г., който е руски поданик и дори разпространява сред емиграцията ни в Букурещ и Браила позив, в който пише, че "нищо не бихме загубили, ако станем руска губерния" (!?) и, забележете, "ако приемем за официален руския език". 2. Юриста х. Иванчо х. Пенчович - висш османски чиновник, анкетьор от "делото на Левски", пратил на сигурна смърт Левски по съвет на граф Н. Игнатиев, а след това назначен за ''благодарност'' от княз Ал. Дондуков-Корсаков за член на Върховния съд на Княжество България. 3. Найден Геров - губернатор на Свищов, руски поданик и руски дипломат, вицеконсул в Пловдив, но и резидент на руското разузнаване в Южна България, замесен в много противобългарски акции, в това число в следене и наблюдение на лица, организации и прояви, следващи българските интереси и българска политика.

В заключение ще цитирам думите на З. Стоянов , който на 1. 03. 1886 г. пише:

 

"Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше "ура". Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градове, украсени с имена "Московска","Александровска", "Аксакова", "Паренсова", "Гуркова", "Славянска", "Николаевская", "Невская" и пр., да блещука и нещо като: "6-ий септемврий", "Сливница", "Драгоман", "Батенберг" и т. н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай християнската любов почва да капризничи… Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Украйна) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира... Това правителство (руското) иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!"

Преди да вземат решение по въпроса за паметника, свищовлии, в това число кмета и съветниците, трябва много добре да се запознаят с историческите факти, свързани с управлението на император Алексaндър II. Oт всичко гореизложено в 21 точки, става ясно, че въпреки репутацията му на либерал и реформатор, освободителят на руските селяни не е БЪЛГАРОФИЛ, а българофоб. Всъщност руската политика малко се влияе от смяната на владетелите и управниците. Тя си остава в продължение на векове - и преди, и сега - АНТИБЪЛГАРСКА! Тъкмо затова е недопустимо да се издигат на български територии 8-метрови гигантски бетонни чудовища на чужди, руски в случая, владетели. Въпросът не е местен, а български, национален. Ние, които не сме свищовлии, питаме с основание къде са българските паметници? Има ли паметник на загиналите жители на града по време на двукратното му унищожение и изгаряне от руските войски през 1810 г. и през 1829 г.?

Има ли паметник на убитите свищовлии, сражавали се в редовете на 33-ти пехотен Свищовски полк през Първата световна война, паднали за зашита на границите на обединена България в боевете за разгрома на руските войски в Македония през есента на 1916 г.? Паметниците в Свищов и на всяка българска територия трябва да се издигат в знак на преклонение пред героите на България, а не с цел разделяне и противопоставяне на българите, каквото организаторите на тази небългарска инициатива постигнаха.

А за чуждите ''подаръци'' от историческите врагове на Бъгария или ''данайските дарове'', само можем да кажем: "Не ща ти нито меда, нито жилото!"