Разказ от Елеонора Велева

 

Елеонора Димитрова Велева е родена на 07. 07. 1971 г. в Златоград. Завършва средното си образование в СОУ „Антим І”. През 1993 г. завършва УИ „Дичо Петров” гр. Смолян, а през 1998 г. – ПУ „Паисий Хилендарски” – филологически факултет, специалност „Български език и литература и руски език и литература”. Има бакалавърска степен. Работила е 16 години в СОУ „Св. Княз Борис І”- с. Старцево, общ. Златоград, като учител по български език и литература. В момента преподава в СОУ „Антим І”-Златоград. Публикува разкази в електронното списание „Литературен свят”. Има публикации в два сборника с творби на учители, изд. „Анубис” и „Булвест 2000”. Разказът по-долу е награден с награда от СБУ по-рано тази година. ЗВ

 

Борис седеше в хола срещу бялото платно. В едната си ръка държеше четка, а в другата догарящата цигара, от която жадно всмукваше дима, та чак го пареше гърлото. От съседния апартамент се чуваше музика, която го караше още повече да се замисли над станалото днес - някой слушаше „Четирите годишни времена” на Вивалди. Това беше любимата му симфония, особено ако рисуваше своите пейзажи. А те бяха неговата страст, неговото амплоа, неговата същност. Страстта му да рисува се зароди в ученическите години, когато с удоволствие посещаваше часовете по изобразително изкуство. После записа Художественото училище и се отдаде на рисуването. Животът му премина в обикаляне и търсене на места, които го вдъхновяваха по особен начин и той ги рисуваше сякаш след миг ще изчезнат - бързо и страстно като на филмова лента. Така и не създаде семейство -наричаше себе си скитник, който не може да свие семейно гнездо. Изкуството го беше обсебило изцяло. Борис продължаваше да пуши нервно и да се взира в платното, без да чува вече музиката. Мислите му бяха другаде. Това, което му се беше случило днес, го накара да се замисли и за живота си, и за картините си, и за миналото си. Бяха седнали с приятели в кафенето до галерията, където бяха окачени и негови платна, когато към тях се приближи един човек, видимо на около седемдесетгодишна възраст.  Впечатлиха го очите му, които се взираха в него, сякаш го познаваше.

- Вие ли сте художникът Борис? - попита той със спокоен глас, продължавайки да се взира в него.

Борис кимна утвърдително с глава.

- Знаете ли,  искам да поговоря с вас. Имам една поръчка, която само вие ще можете да изпълните. Но ми се иска да поговорим насаме! Възрастният човек се насочи към свободната съседна маса и Борис го последва.

- Зная, че рисувате само пейзажи и че това, което искам да ми нарисувате ще ви учуди, но бих искал точно вие да сте художникът на тази картина.

- А познаваме ли се отнякъде? И защо точно мен избрахте? - попита Борис.

- Просто харесвам много творбите ви, а и от доста отдавна наблюдавам, че вършите работата си не просто за да изкарате пари, а да покажете на хората, че красотата е около нас и ние, хората, трябва да я забележим. Но това, което искам да нарисувате, няма нищо общо с пейзажите ви. Искам да ми нарисувате Смъртта! Сега Борис го погледна втренчено и наистина изненадано - не очакваше такава поръчка от човек, който се беше „запътил” към гробищата. И двамата замълчаха за миг.

- Е, съгласен ли сте? - продължи мъжът.

- Но аз не рисувам друго освен пейзажи!

- Не се притеснявайте, ще бъдете добре възнаграден за работата си. Стига да приемете.

Борис запали цигара и замълча. Какво целеше човекът срещу него? Дали да приеме… За какво му е пък на този дядка смърт и то нарисувана на картина! Въпросите в главата му не спираха да се въртят. След като изпуши цигарата до половина, се съгласи - все пак това беше предизвикателство за него. Разбраха се с човека да се срещнат след месец на същото място. Оттогава мина една седмица, а Борис не беше започвал още. Бялото платно си стоеше все така празно по средата на хола и чакаше да оживее. А художникът нямаше никаква идея как да нарисува поръчката на възрастния. Тази вечер то отново чакаше художника да изпуши поредната цигара, да вземе четката и палитрата и да го съживи. Ала Борис само го гледаше и мислеше - защо му беше да приема предизвикателството? Той никога не се беше замислял за смъртта, тя никога не го беше вълнувала. Как да я нарисува? Някои я рисуваха с черна мантия, с качулка и коса в ръката, но на него това му изглеждаше комично. Защо пък да не бъде хубавица? Усещаше, че мисли глупости. Каква картина ще бъде това? Не, не, не…Изправи се от пода и погледна осветения град - прекрасна лятна нощ! Как се мисли в такава нощ за смърт? Същата нощ беше и преди много години, когато неговата майка му съобщи, че любимата му баба е починала. Беше много малък, но осъзнаваше какво се е случило -това беше първата му среща със смъртта. Видя баба си в черен ковчег, върху който имаше купища поставени цветя. Сега си даваше сметка, че е запомнил много добре шарените цветя, а другото беше смътен спомен - скръстените жълти и безжизнени ръце, притворените очи върху посинялото лице. Смъртта не беше оставила отпечатък върху него. „Дали да не нарисувам точно това?”- си мислеше Борис, но се отдалечи от прозореца и си каза, че е неподходящо.Пушейки нервно, Борис ту се спираше пред платното, ту отиваше до прозореца. Спомените го отведоха в Родопите, когато веднъж с приятели решиха да пообиколят красивите местности и да се откъснат от шумния и мръсен град. Както се изкачваха към едно възвишение, той забеляза един огромен дъб, който беше изсъхнал и оголените му клони стърчаха настрани. Сред зеленината на другите дървета той приличаше на плашило, разперило ръцете си, сякаш за да плаши минаващите хора оттук. Старият дъб беше изживял живота си, но стоеше все още гордо сред събратята си, нищо че беше вече мъртъв. И тъй като Борис го гледаше с възхищение, другарите му подвикнаха:

- Пиши го умрял! Дори и птиците не кацат по него.

„И това беше смърт! Не човешка, но все пак смърт?”- продължаваше да си мисли Борис в спомена си за дървото. След това в главата  му изплуваха щастливите мигове, прекарани с приятна компания на една отдалечена вила и осъзна, че беше забравил мъртвото дърво, което тогава го беше впечатлило. След това пътуване Борис беше обиколил и други места, за да търси своето вдъхновение за пейзажите. Навсякъде той носеше със себе си един фотоапарат.Изведнъж се сепна: ”Снимките ми! Къде ли съм ги сложил?” Той трескаво затършува по бюрото - нещо го накара да се сети за една снимка, която му се струваше, че ще му помогне да се справи с поръчката. Беше доста отдавна, когато отново беше в Родопите - тази планина му носеше спокойствие и в нея откриваше всичко, което търсеше. Тогава беше сам, но в обиколките му помагаха местни хора, които познаваха планината. Веднъж със своя спътник попаднаха на много интересно място - тъкмо Борис се канеше да заснеме отсрещното възвишение, когато човекът го задърпа, за да му покаже нещо интересно. В цепнатината на едно младо дърво, с провиснали криле и широко отворени очи, те видяха птицата - мъртвия сокол в схватката на дървото. Имаше нещо величествено в тази смърт, защото самата птица беше такава - величествена и в същото време безпомощно се беше предала на смъртта, мъчейки се да се пребори с нея. Спътникът му се опита да обясни как е умрял соколът - може би е гонил своята плячка, когато кракът му се е заклещил в пукнатината на дървото и така той е издъхнал. Борис откри най-сетне снимката-да, това беше , което търсеше. Смъртта на сокола, който беше умрял нелепо. Погледна го отново – нима може едно дърво да убие  толкова силна птица като тази? Соколът, който царува във висините, беше убит от едно обикновено младо дърво, чиито корени изсмукваха живеца от земята. Две същества в една схватка, от която победител е смъртта! Художникът взе четката и боите и отново застана пред платното - вече знаеше как да нарисува картината, която му беше поръчана и която щеше да нарисува на един дъх-като последния дъх на сокола. В уречения ден възрастният мъж го чакаше в кафенето. Борис се приближи към него и като го поздрави, каза:- Благодаря ви за търпението и за поръчката - честно казано  накарахте ме да се замисля за доста неща!

- Радвам се. Бях загубил надежда, че някой ще се съгласи да ми нарисува Смъртта.

- Надявам се, че това ще ви хареса и е това , което искате да видите!

-Борис извади платното от чантата и го показа. Възрастният човек дълго се вглежда в  картината-от нея лъхаше на студенина и мъртвило. Безпомощна птица го гледаше с мъртвите си очи и го караше да настръхне.

- Да, смъртта не е човешка, но нима човек може да умре толкова величествено и безпомощно едновременно? - започна да обяснява художникът.

- Точно това исках, млади човече. Но друга е причината, заради която съм тук. Ти май все още не ме позна. Надявах се да се сетиш кой съм, но явно си ме забравил. Нормално е, беше толкова малък, няма как да ме помниш. А, аз още тогава знаех, че ще станеш голям художник! - изведнъж човекът забрави официалностите и му заговори като на приятел.Борис го гледаше учудено и се опитваше да си спомни откъде познава човека срещу себе си.

- Затова ти и възложих тази задача като едно време-аз ти казвах каква рисунка да нарисуваш и ти бързаше да се справиш колкото се може по-бързо.Едва сега Борис забеляза небесносините очи на възрастния, които му се усмихваха мило, и изведнъж потрепери. Това бяха онези същите очи, които го укоряваха, когато не се беше справил със задачата и които се възхищаваха на рисунките му,  когато беше успял да им даде живот. Срещу него стоеше учителят му от началното училище - този, който го накара да обикне боите и четката и който беше дал всичко от себе си. Колко ли години бяха изминали оттогава? Той не беше ги броил и беше забравил учителя си така, както много други неща.

- Нима това сте вие? Как ме открихте? Защо поискахте тази картина? - сипеше въпросите си Борис, без да чака отговор.

- Да, това съм аз. И в интерес на истината винаги съм следил работата ти, а за картината… - учителят замълча и след минута продължи.

- Знаеш ли, не съм те учил да рисуваш само хубави неща. Трябва да показваш на хората, че сред красотата има грозно, че след хубавото идва и лошото, че след живота идва смъртта. А ти си станал известен художник и е време да напомниш на хората, че този живот не е само един прекрасен пейзаж.  Сега тази твоя картина, на която си изобразил мъртвата птица, трябва да я представиш в изложбената зала и да продължиш напред, показвайки на всички, че животът има и други лица.

След тези думи учителят се усмихна и продължи:

- С мизерната си пенсия няма да мога да ти заплатя поръчката, но се надявам да ме разбереш. Все някой  ще купи картината ти, защото ще я оцени достойно.

Борис слушаше и все още като че ли не разбираше какво става, но когато възрастният човек понечи да си тръгне,  той го прегърна и каза:

- Не, тази картина е ваша! Дори не си помисляйте да ми откажете. И без това друго не мога да направя за вас, а благодарение на уроците ви  съм това, което виждате днес. Благодаря ви,  че отново ми дадохте урок-определено имах нужда от него. Затова ви подарявам картината - тя ме накара да си спомня за неща, които бях забравил, и да преосмисля  други.

След тази среща учителят си тръгна, прегърнал картината на ученика си, а Борис остана още дълго време на масата, палейки цигара след цигара, като  замислено се взираше в хората, без всъщност да ги вижда....

 

(Бр. 8/2011 на „Златоградски вестник”)