Новини

Коледната душа на едно прасе

вторник, 28 февруари 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Българската Коледа през очите на съвременният български писател

 

Разказ от

Георги ГОСПОДИНОВ

 

 

Тук, от тънкия клонак на сливата, мога спокойно да наблюдавам как озверелите кокошки кълват ненаситно от още топлата ми съсирваща се до черно кръв.

Кротките иначе дворни кокошки, с които до тая сутрин деляхме едно бунище. Истински лешояди, преобразени луцифери и домашни вампири. Би трябвало вече да ми е все едно. Аз лежа (не аз, а тялото ми, трябва да свиквам) в мръсния сняг досами кочината и кръвта ми попива в бялото.

 

Една смърт можела да бъде и красива. Ножът още стои забит почти до дръжка в гърлото ми, страх ги е да не стана. Един от касапите тъкмо сега разправя как миналата година така завалили прасето и понеже този, който трябвало да забие ножа, бил нещо гъзорък и не улучил точно онова място в гърлото, та като скочило прасето, хванало си очите и като се юрнало из двора, изпосъборило касапите, дигнало на гърба си тясната кочина и рушало всичко, където мине, на смърт бягало и нищо не можело да го спре. Едно прасе, кога бяга на смърт, нищо не може го спре, потвърди един от помагачите. Стопанинът успял в суматохата да грабне вилата и я забил някъде отгоре във врата му. И бягало това прасе, така грозно бягало със забитата вила - като дракон.

На това място поглеждат към мен, по-скоро към тялото ми, което, по всичко личи, няма намерение да повтаря горната история. Тук се намесва оня, който ме храни цяла година, пуска каната с вино първо на баш касапина и сетне каната минава през всички, доволно окървавена. Глъчка, майтапи, истории...

Никога не съм вярвала, че една смърт може да причини такова удоволствие. Сега ще ми отрежат ушите да ги препекат на жарта. „То си е първото и затуй най-вкусното мезе.” Сетне ще загрухтят бензиновите лампи, кожата ми ще почернее като големия казан на тия, дето ме храниха цяла година. Сетне ще ме измият отгоре със сняг, ще ме затрупат с чували да се задуша малко, ще ми изстържат четината с един голям нож, пак ще ме измият и ще ме намажат с оцет и сол (ако душата ми не беше тук на сливата, сигурно адски щеше да щипе), ще почнат да късат кожата ми на тънки парчета и шумно ще дъвчат. Знам всичко това, като че ли е било хиляди пъти, усещам го...не знам как да кажа, сякаш с кръвта си, макар у една душа да няма кръв.

Клали са ни толкова зими, та не може целия този ужас и тази кръв да са се изпарили ей така. То си се пише някъде. Ха, за малко да се стресна от една врана, която се натресе на сливата, явно подушила кръвта ми долу, вече изстинали и оваляни в сняг съсиреци. Помислих си, че може да клъвне и мене, както съм се сгушила тук, една малка свинска душа. Представих си я - врана със свинска душа. Всъщност хубаво ми е, че са ми дадени тези няколко часа на земята. Мога спокойно да наблюдавам само на няколко свински опашки от тялото си как касапинът ме, всъщност го, разрязва бавно. Боже, имам наистина забележителни вътрешности. Какви гърди, какъв далак, ами тънките ми, навити на серпентини черва... Никога не съм подозирала, че съм такава красота отвътре. Сигурна съм, че и оня, който ме разпарчетосва в момента, е доволен.

Впрочем допустимо ли е за една душа да се прехласва по такава тленност. Е, все пак съм душа едва от няколко часа. За една млада душа като мен всичко е твърде неясно и любопитно. Да, просто любопитно. Странно ми е, че не усещам никакъв гняв към тези долу, дето се разпореждат с вътрешностите ми. Те само ми освободиха душата, през онази дупчица в гърлото. Не знам дали това, което вършат, е добро или зло. Една душа, при това свинска, сигурно вече е отвъд тези неща. Дори ми е жал донякъде за тях. Знам, че имат някакъв Ад, мисля, че точно така го наричат, през който минават всички, вършили грях тук на земята. А клането на едно прасе сигурно е грях. Въпреки че тези неща ги решава друг.

Предполагам, че престоят в ада е нещо временно, някакви очистителни процедури по изкарване на човешките им грехове, за да излязат оттам невинни, като току-що родени прасенца. Може би същото, което са вършили на земята, в ада се случва върху тях. Вероятно моят касапин ще бъде заклан. Ще му отрежат ушите, ще ги препекат на жарта, ще го опърлят, разрежат… И толкова. Не знам дали вътрешностите му ще са така красиви. Не е кой знае колко ужасно, болката е само при първото ръгване с ножа. И все пак ми е жал. Тях сигурно ги боли повече.

Чувала съм край кочината да си разказват една история (не знам защо си мислят, че прасетата нищо не чуват, макар ушите ни явно да са поне няколко пъти по-големи от техните). Тази история е за това как навремето първият от породата им изял по погрешка една ябълка, която в никакъв случай не трябвало да яде. Наоколо имало какво ли не за ядене, било истински рай, ама този взел, че изял точно тази ябълка. От глупост! Нещо, което едно прасе никога не би сторило. И оттогава започнали нещастията за цялата им порода. От една ябълка. Нищо и никаква история според мен. И твърде недостоверна, ако се имат предвид купищата ябълки, верно, гнили, които аз съм изяла през целия си безоблачен живот на прасе. Оттогава сигурно раят е запазен само за животни. Само за животни. Иначе би имало прекалено много кланета и кръв.

Усещам се така лека, ако се пусна от сливата, сигурно ще отлетя…

 

(Бр. 22/2016 на „Златоградски вестник”)