Новини

Другите за нас: Родопите – да вземеш частица със себе си…

неделя, 19 февруари 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Мариана КАРПАТАКИ

 

 

Много време стана откакто не бях обикаляла родината и се бях затъжила за нашенските красоти. Все така се случваше обаче, че всеки път като

се връщах в България, нямах възможност или компания и така все отлагах. Докато една добра дружка не ме покани да й погостувам в Златоград. И така потеглихме от София по обяд. Рейсчето беше малко, но с всички удобства, а и спира, за да се разкърши човек и да похапне.

 

След Тракийската низина пътят поема към планината и се сбогуваме с хубавия асфалт. Повечето пътища са тесни, стари и с много завои. Скоро църквите започват да отстъпват на джамии. В бензиностанция „Юсеф” се продава евродизел, от повечето дворове надничат узрели домати и други зеленчукови благини. След около шест часа минаваме край каменните гъби при Добромирци и навлизаме в Златоград. Градчето се е проснало като пране по течението на река Върбица, след срещата на Малка река и Голюма река в горния край. Не е за вярване, че малкото поточе на дъното на коритото, дълбоко едва една стъпка сега, през юли, понякога приижда като огромна, силна и лоша река, която е наводнявала околните къщи преди. В града цари атмосфера на спокойствие, тишина и добросъседство.

 

Хората са дружелюбни

и горди с красотата

 

на родния край. Някога покрай мините той е процъфтявал и миньорските къщи са били сред най-личните. За съжаление, поради липсата на поминък ,сега много от жителите са се пръснали по света, а къщите тънат в тишина и пустош. Може много да се пише за красотата на Стария град, със запазената старинна архитектура и занаяти, за китния площад с оригинален „шадраван” и потъналата в зеленина улица, водеща към Стария град, за мостовете над река Върбица, за надвесената над града зелена планина, за кашпите с цветя на всяка крачка, но е най-добре всичко това да бъде видяно. А пословичното „въртяно" кафе, баклавата и пататника непременно да бъдат опитани. Всяко ястие тук носи дъха на планината. А звуците на ненадминатите родопски песни те потапят в сладка нега.

Тъй като престоят ми беше кратък, още на другия ден тръгнахме на обиколка. Не знаех в началото къде отиваме, моите водачки ми готвеха изненада. И като чух Триград изпитах неописуема радост, защото ми беше стара мечта. И главно Триградското ждрело, в чиято околност просто дишате и попивате с очи и душа невероятните гледки. Всеки следващ завой на тесния, виещ се между скалите път, открива все по-величествени картини. Малко преди Триград, ни очакваше пещерата „Дяволско гърло”- още едно природно чудо. Сравнително млада пещера, само на 175 хил. години, нямаща все още сталактити, тя е пропастна пещера, която буквално поглъща Триградската река след един водопад. Каквото попадне в земята с реката, никога не излиза. Самата река излиза след 250 м на повърхността, но пътят й под земята е неведом, странен и явно много по-дълъг.

Пещерата е тясно свързана с мита за Орфей и Евридика. Има малко изворче и се предполага, че там е било мястото, където Орфей се обръща да види своята любима и я губи завинаги. Мракът и бученето на водопада засилват мистичната атмосфера. В огромната централна зала на пещерата би могъл да се побере целия храм „Св. Ал. Невски". Ако я посетите през лятото трябва непременно да имате връхна дреха, защото температурата е постоянно 8 градуса.

Упътваме се към Ягодинското ждрело. То е най-дългото в България - цели 7 км,

 

Триградското е

дълго едва 3 км

 

Очакват ни още по-неописуеми красоти. Изсечените от водите на река Буйновска отвесни скали почти се надвесват над пътника, дошъл по тези места. Малко преди с. Ягодина, е Ягодинската пещера. Някога реката е преминавала през нея, но после са я отклонили. Пещерата е на 375 хил. години и е с интересни перли, „тигрова кожа", сталактити, сталакмити и сталактони, някои от които са оцветени от метали, отмити от скалите. Температурата тук е постоянно 6 градуса и е доста влажно, винаги капе вода. Естественият вход на пещерата е по-нагоре и е бил обитаван от праисторически хора още 4000 г. пр. Xр. Намерени са останки от глинени съдове и пещ за тях, няколко огнища, кости и зъби от хора и животни, каменни оръдия, лимец. Изумителна е била изобретателността на тези далечни наши прародители.

Уморени, но пълни с впечатления се прибираме.

Следващият ден - на близкото Бяло море, но в спомена ми остана главно виещия се тесен път край малки помашки селца в гръцката част на Родопите. Там хората говорят помежду си на един много тежък и стар български диалект, близък до златоградския. Така златоградчани се разбират отлично, но на чист български не ви разбират. Гледат се животни и тютюн, низите са покрай пътя, жените са пребрадени, а църкви няма, само джамии.

 

На третия ден –

в Златоград

 

разходка из калдъръмените улички на Стария град, посещение на музея и занаятчийските работилници и дегустация на местни специалитети, вина и кафе. И след това Перперикон, Каменна сватба и Татул, а накрая опитахме шарана на яз. Кърджали.

Докосването до историята и величието на миналото предизвиква неописуем трепет. Необятната шир, която се открива от върха, и изживяването е неповторимо. „Каменната сватба” и най-вече тракийското светилище в Татул, се намират в едни забравени от хората и Бога места и са единствени свидетели за възможностите на природата и човека. Пътя за Татул минава през доста неприветливи местности. На човек му се иска да се върне колкото се може по-бързо в мекото лоно на гората. Прекрасна планина са Родопите! Мека, зелена, уютна, пълна с цветя и вода. Още преди да си тръгна, изпитах носталгия и си обещах, че един ден пак ще се върна. Една частица от мен остана там, една частица от нея взех със себе си...

 

(Бр. 21/2016 на „Златоградски вестник”)