Новини

#отархива Необходима корекция за началото на Кирило-Методиевите празници в България

вторник, 24 януари 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Стефан КОСТОВ

 

 

Всеизвестно е, че 11 май 1857 г. е датата, смятана за начало на отдаване почит на делото на светите братя Ки­рил и Методий, когато епар­хийското школо в Пловдив бляскаво е почело паметта на нашите първоучители по идея на даскал Йоаким Груев. От 1860, когато градът се сдоби­ва с българска църква (26 годи­ни след Златоград), празникът става редовен - след тържес­твеното богослужение в хра­ма „Св. Богоридаца”, духовенс­твото, учениците и много­людното множество пловдивчани с шествие се стича в учи­лището.

 

Един новооткрит документ обаче, покрит с праха на забра­вата, може би по инерция или криворазбрана традиционалност, носи датата 22 май 1813 г. и налага две съществе­ни корекции в подредбата на духовната ни история от пе­риода на Възраждането.

Първо, описаната сценична игра пред­лага доказателства, които из­следователите на културата ни от този период не бива да отминават с мълчание. Тъй ка­то явно става дума за наченки на театрален живот, далеч преди смятаните досега за първи прояви в тази област.

Датата 22 май (10 май стар стил) 1813 измества с цели 44 години назад първото документирано гражданско чест­ване на българските апостоли - без какъвто и да било комен­тар на текста по-долу, е пре­делно разбираемо, че въпросна­та вечер е организирана в чест на Кирил и Методий.

 Ето го и самия текст:

 

„Пристигнахме надвечер в Шумен и нашият гостопри­емен стопанин Ованес Арда­шев ни заведе на гости у бъл­гарския търговец Стовян Маврадиоглу, от който тряб­ваше да получа важни книжа, за да ги отнеса в Бялград.

След като ни нагости богато, той ни заведе на вечерно зре­лище, което се нарича театро, в един голям салон. От вън сградата приличаше на обор или на плевник, зидан с дялан камък. В салона бяха насядали много хора, повече мъже и съвсем малко жени.

На малката сцена мъже (около трима) играеха някаква сценка. Единият от мъжете (мъничък с женски движения) играеше вместо же­на.

Стовян ми обясни, че и три­мата са българи, но сцената се изпълнява на гръцки, защото присъстват гръцки духовници. После някаква жена с българс­ка селска носия запя тъжна пе­сен. Някакъв мъж с потури я съпровождаше на един дълъг дървен музикален инстру­мент с няколко дупки. После присъстващите започнаха да танцуват в кръг български танци, но в другия край на са­лона събраните турци започ­наха да пеят своите маанета и да играят каршлама. Те ни отвратиха с държани­ето си и ние със Стовян се върнахме в къщи.

По пътя той ми обясни, че вечеринката е по случай българския празник на писмеността, сиреч това, ко­ето ние правим в деня Месраб Машоц. Но ми обясни, че никой не смеел да говори за този празник на Кирила и Методия, тези, които са написали бъл­гарската азбука, защото гър­ците не им разрешават да го правят на български. Жалко! Като че ли този народ е двойник по съдба на нашия...”

 

За автентичността на пис­мото не може да има никакви съмнения.

Авторът му е ар­менският духовник Минас Пъжишкян, известен езиковед, педагог, историк, етнограф и музиковед. Той е бил член на Мъхитаристката конгрегация (арменски клон на Римокатолическата църква) и е правил все­кидневни отчети за своята дейност. Писмото е част именно от такъв отчет. То се съхранява в архива на Мъхитаристката конгрегация във Венеция, под сигнатура МП 1813.

Открито, преведено и публикувано е от Агоп Орманджиян още през 1982 г.

 

(Бр. 7/2005 г. на „Златоградски вестник”)