Новини

Нашенци: „Македонските” истории на една златоградчанка - 2

сряда, 30 ноември 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

Както си спомнят любознателните ни читатели, основни действащи лица в живота на баба Анка Хекимова в първата й „македонска” история от миналия брой, бяха братята Тома и Иван Трайкови – висши партийни и милиционерски деятели на компартията, а преди преврата на девети септември`44-а – активни бандити-рекетьори и убийци по поръчка, участници и в най-кървавото дело на българските болшевики – атентата в храма „Св. Неделя” през април 1925 г.

 

Та според нея, две дела измиват „малко от малко” грешния и престъпен живот на този човек – това, че в един тежък момент от живота й, когато отглежда пет деца в София, той й отстъпва огромния си апартамент, в който някога се е настанил след интерниране на собствениците му през 1946, македонски българи; и второ – че след като „наследил” знамето на македонския революционер Апостол Петков Терзиев, наричан от беломорските българи „Ениджевардарското слънце”, по някаква причина той не го унищожава, а го съхранява през цялото време на живота си, за да попадне по-късно в семейството на баба Анка, а по този начин – да остане завинаги в България.

Това е и втората част от нейните македонски истории, с която всъщност наскоро се прочу и по националните медии. Които подобаващо дадоха гласност на нейното дарение, прието от председателя на Народното събрание Цецка Цачева…

Но преди това, да кажа, че моят добър приятел и още по-добър златоградчанин – Величко Пачилов, още някъде през 90-те години на няколко пъти ми предлагаше да ида в София, за да ми покаже едно от оригиналните знамена на Илинденското въстание, което се съхранява в дома на една негова роднина. За най-голямо съжаление това отиване така и не се случи и мечтата ми да видя едно от знамената на българската революция в Македония от 1903 г. не се осъществи.

И така – до споменатото посещение при Цачева в НС и до по-късните мои лични срещи с Анка Хекимова, която ми разказа за така скъпата национална реликва.

„Това знаме винаги е било светиня в нашия дом. Вадили сме го само при много специални случаи в семейството ми. Не минаваше национален празник, например, без да го развеем, но тайно, да не вземат да дойдат някакви агенти и да ни го приберат. После на всяка сватба на децата ми го вадехме, за да се снимаме с него и пак веднага го скатавахме.”

Тя сама не е напълно наясно как се озовава тази светиня в семейството й. Но като потомка на бежанци от Егейска Македония, предполага, че то е пренесено и спасено от нейната майка – Славка, при спасителните бягства на беломорските българи след потушаването на Илинденското въстание и по-късните им преследвания и етническо прочистване на Беломорието от получилата го вече гръцка държава.

Славка бяга със семейството си в България от родния си град Енидже Вардар и идват в София, където се свързва житейски с Никола Хекимов, по това време заможен предприемач там, собственик на търговска мрежа магазини и цехове за различни производства. Така, пренесла го в България, знамето на Апостол войвода попада при братята Трайкови, които, казахме вече, й се падат вуйчовци.

Но макар и „загубено” за България толкова време, от историята се знае, че знамето на Ениджевардарската чета е ушито от местната учителка Мария Капитанчева през зимата на 1903 г., по изричното настояване на войводата Апостол Петков. На 20 юли 1903 г., Илинден, в село Корнишор, разположено в подножието на Паяк планина, на 13 км северно от Енидже Вардар, пред него се заклеват 250 четници от четите на Апостол Петков, Иван Урджанов, Иванчо Карасулията и Кукушката чета на войводата Кръстьо Асенов, племенник на Хаджи Димитър. Знамето се е развявало от българските въстаници по време на боевете им през юли, август и септември на 1903 г. След разгрома на въстанието, знамето е спасено от отец Димитър Джутев, свещеник в българската църква „Св. св. Кирил и Методий”. 

И сега, в ново време, националната реликва, пазена толкова време в семейството на баба Анка, е връчена на председателя на НС в Клуба на народния представител. Анка избира това да стане именно в Народното събрание, като един от символите на съвременната българска държава. Помним обаче, че Цецка Цачева заяви, че ще предаде знамето на д-р Соня Пенкова, директор на Националния военноисторически музей, където то ще бъде съхранявано заедно с останалите знамена от българската история. Негово копие, каза тогава Пенкова, ще бъде предоставено на Националната гвардейска част, за да участва в тържества и ритуали, свързани с историята на страната.

„Днес е дошло време, когато знамето на Апостол войвода и стотиците български революционери и народни деятели, да отиде там, където му приляга – редом до знамената на Охридските, Стружките и Странджанските въстаници. Моята лична, човешка молба е то да бъда запазено така, както са го пазили всички преди мен и да могат нашите деца да го виждат тогава, когато учат собствената си история”, заяви при предаването му Анка Хекимова. Според нея, макар и много добре запазено, по знамето все още има петна от кръвта на четниците, опазили го въпреки всичко.

И нещо любопитно ми разказа лично на мен баба Анка – по повод направеното от нея дарение на българската държава, в интернет започнали да я мъмрят македонисти от Вардарско, демек, как може да предаваш нашето знаме на „Бугария”, ти македонка ли си или предателка…

„Доживях на тия години да ме обявят и мене за предателка – смее се тя – ама да хвана една бърстина, че да ги найда тия ми ти „македонци”, да видим кой е предателят… Нали затова са избягали оттам в България нашите бре, мискини! Нали като българи дойдоха оттам тук и спасиха и себе си, и знамето! Къде да го дам, ако не в българското Народно събрание? Македонка съм зер! Ама преди това българка!”, уточнява емоционално нашата златоградчанка.

 

(Бр. 14/2016 на „Златоградски вестник”)