Новини

#отархива Спомен: От замръзналия Пловдив, през Подкова към Златоград

петък, 18 ноември 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Юлия Благоева – ШОПОВА

 

 

До 1957 г. в Златоград ня­маше нито гимназия, нито техникум и образованието си след 7 клас продължавахме в други градове - Кърджали, Хас­ково, Пловдив. Когато набли­жаваше септември, майките ни отрано започваха да под­реждат куфарите ни за Родоп­ския пансион, където живееха доста ученици от Златоград.

 

Предпочитах да не виждам този куфар, който ми навява­ше тъжни мисли - свършваше безгрижното лято в родната къща, при близки и приятели.

Предния ден се сбогувахме с роднините, а на сутринта ра­но бяхме на пазара, в очакване на уговорения от по-рано то­варен камион. След продължи­телно друсане по черния път, стигахме с. Подкова. Гарата тук миришеше на въглища, ме­тал, на смазочни масла. Настанявахме се в купе с дървени пейки и започваше дългото пъ­туване до Пловдив.

Влакът спираше на всяка га­ра, качваха се селяни и селян­ки с кошници, денкове и торби. В Димитровград сменяхме влака и продължавахме, като пътуването траеше почти целия ден.

До Родопския пан­сион нямаше удобен автобус, затова слезли на Пловдивска­та гара, наемахме файтон - разстоянието беше голямо, куфарите ни тежки. Той пое­маше по улиците с равноме­рен тропот, а ние се оглеж­дахме наоколо, за да видим колкото се може повече от го­лемия град. В пансиона възпи­тателите ни разпределяха по стаите, а домакинът ни раз­даваше чаршафи и одеяла, ко­ито дълго време след изтупването им запазваха тежка­та си неприятна миризма.

Септемврийските дни в Пловдив бяха приятни и топ­ли, пазарите пълни с грозде, ябълки, домати и всичко в изо­билие. Пловдивските гевреци ни се услаждаха, както и пар­четата печена тиква от ста­рата фурна, на всеки ъгъл се продаваше варена царевица и стъргали. После учебните за­нятия ни увличаха...

Цялото ни време беше орга­низирано и под режим от сут­рин до вечер. Само в неделя имахме малко свободно време, когато можехме да се разходим по главната улица, да хапнем по нещо в сладкарница. И така, далеч от родителите си, чак до средата на януари, когато си идвахме в зимна ваканция. Дисциплината в училище беше безупречна - все пак бяхме бъ­дещи учители, а и времената бяха съвсем други от днешни­те. На униформеното облекло се държеше до педантизъм - тъмносиня рокля или черна престилка с бяла якичка, баре­та с монограм, бежови чорапи, черни или кафяви обувки. Кога­то бях във втори курс, си по­ръчах при един арменец ниски обуща. Те станаха много кра­сиви, с каишки отпред и ката­рами, но за съжаление бяха тъмновишневи. Класната ръко­водителка ми заповяда да ги бо­ядисам черни. И станаха на петна, безвъзвратно загубиха красотата си. Косите ни трябваше да са къси или сплетени на плитки. Никакви шноли, панделки и други таки­ва, никакви гривнички, пръстени, брошки, ни­що...

Родопският пансион беше (а и сега е, вече като дом за сираци) на десния бряг на р. Мари­ца, срещу панаирния град. Покрай брега вър­веше черен път, проя­ден от коловози на ка­руци. Избягвахме да минаваме оттам, въпреки че бе­ше най-прекият път до училището. Наблизо беше Столипиново и всякакви хора се мота­еха там. Тръгвайки за учили­ще, минавахме по прашна уличка с малки къщички, после завивахме към Житния пазар - тогава голямо пустеещо място. Минавахме баня „Тра­кия” и продължавахме по пави­рана улица, на която се нами­раше Семинарията, превърна­та в рабфак. После идваше Чифте баня, IV Единно учили­ще, бившата Първа мъжка гимназия, в която са учител­ствали или учили много видни българи. Точно срещу стара­та гимназия, в която се поме­щаваше и Педагогическото училище, където учех, се из­дигаше църква. Прозорецът на класната ми стая гледаше към камбанарията, с щъркелово гнездо около кръста. В двора й се виждаха няколко памет­ника на висши духовници. Ре­лигията по това време обаче беше табу - никой не смееше да пита, камо ли да влезе в храм. Наскоро в Енциклопедия „България” видях снимка на съ­щата църква и разбрах, че се казва „Св. св. Кирил и Мето­дий”.

Класният ми ръководител в трети и четвърти курс се каз­ваше д-р Константин Цицелков. Беше завършил богословие в Германия, но освен няколко неангажиращи израза на латинс­ки, по нищо не личеше образо­ванието му. В противен случай би изгубил препитанието си. Учителите ни в по-голямата си част бяха възрастни хора и на ниво. Всяка година организира­ха екскурзии, по време на кои­то спяхме в голи физкултурни салони или празни класни стаи. Носехме по едно одеяло и си ку­пувахме суха храна. Но затова пък така опознавахме България. В някои градове, които тогава посетих, после никога не ми се удаде да отида пак.

Зимите в Пловдив бяха ужас­ни за децата от пансиона. Всич­ките четири години прекарахме без отопление в спалните. А от­към Марица духаше ужасно... Печки имахме само в занималните, приютили по 30 момичета или момчета, като за отопле­нието се грижехме сами. Както и за почистването на спалните и занималнята.

Всяка седмица пода търкахме до жълто с чет­ки и прах за пране. За всичко имахме дежурства. Така живе­ехме и не се оплаквахме. От то­ва време обаче не понасям фрикасе пиле - веднъж ни го дадоха и в него прозираха сини пилешки бутчета и крила. Учениците казваха, че са ни сготвили щър­кели...

Сутрин ведрината беше за­дължителна и неотменима, дори в най-студените дни.

Тогава, треперещи, строявахме се на студения мозаичен под в мрач­ния коридор.

Храна в спалните не се внасяше, близахме в тях само за сън.

Спомням си изклю­чително студената зима на 1953/54 г. Дървата и въглища­та за отопление на занималните свършиха, после свършиха и дървата за кухнята. Карахме на суха храна, в ледените занимални пишехме домашни с палта и ръкавици. Някои училища пусна­ха учениците в „дървена вакан­ция”, но нашето все още имаше въглища за парното си. Поне по­ловината ден прекарвахме на топло. После в измръзналия пансион се изпопукаха канализаци­онните тръби, замръзнаха во­допроводите.

Сутрин с малко сняг разтърквахме очи и чаках­ме на дълга опашка пред единс­твената тоалетна в партера. На всичко отгоре държахме се­местриални изпити, които на следващата година ги отмени­ха.

Най-после дочакахме зимната ваканция. Влакът ни беше много рано сутринта и за да го хва­нем, ставахме преди 4 часа. Съ­буждаха ни дневалните. Вървях­ме пеш из заспалия град до гара­та…

После бавното клатушкане по влаковете и към обяд бяхме на гара Подкова, покрита с де­бел сняг. Никакъв камион не се виждаше, беше пълно мъртвило. Помръзнахме наоколо и тогава ни видя една жена, служителка в близкото РКС. Прибра ни в стаята си да се стоплим и да дочакаме по-човешки камиона, който тръгваше към Златоград в два часа. Настанихме се в ка­росерията му, покрита с плат­нище върху каси с портокали и спукани от студа буркани с кон­серви. Падна ми се да пътувам върху голям варел с олио. Пътят беше лошо разчистен и разсто­янието до Златоград изминах­ме за повече от три часа…

На пазара пристигнахме по тъмно, а там изплашени ни чакаха ро­дителите. После - каква радост беше вкъщи!

Печката бумтеше до черве­но, вкусна вечеря и баклава, за­пазена специално от Коледа. Ва­канцията минаваше бързо. И от­ново в пансиона…

Въпреки мизер­ните условия и суровата дисцип­лина, ние се учехме добре, пома­гахме си взаимно и почти няма­ше оставащи ученици. Много от дипломиралите се после продължаваха във висши училища. Се­га ми е трудно да преценя кои от тях бяха по-щастливи - то­гавашните, с техния идеализъм, или днешните, подложени на вся­какви съблазни, информирани по всичко.

Безспорно, тогавашните учители бяха щастливи в тру­да си. Работеха при завидна дисциплина и ред и можеха да да­дат всичко от себе си. Днес учи­телите губят излишно време и сили в усмиряване на ученици, а и няма го някогашното уваже­ние към училището и учителс­кия труд.

Според мен най-умните и спо­собни ученици трябва да ста­ват учители и лекари.

Те тряб­ва да предпазват и лекуват чо­вешката душа и човешкото тя­ло. Какъв смисъл имат всички удобства, техниката и комфор­тът на съвременния живот, ако душата ти е опустошена и ос­танала бедна завинаги...

 

(Бр. 20/1999 г. на „Златоградски вестник”)