Новини

#отархивите„Опасни за държавата” старцевци, заточени в Белене в зората на комунизма

неделя, 23 октомври 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ирина КАРДАШЕВА

 

Сега баба Айша Куцова е на 79 години.

Съхранила духа си, тя истински се радва.на внуците и правнуците си, които никога няма да изпитат обидата и жестокостта на живота, кои­то тя е познала. Разказът й е още едно неподправено доказа­телство за беззаконието и амо­ралността, завладели страна­та ни през превратните и страшни години след септемв­ри 1944-а.

 

През 1948 г. е принудена да напусне родния си дом в с. Стар­цево, за да поеме горчилката и мъката от започналото изграж­дане на социализма в България.

Свекърът й вече четири месе­ца е бил заточен в Белене и си спомняла често как го отвели - бос и гологлав го хващат на гра­дината и го вкарват в една ко­ла, без каквито и да e обясне­ния. Сега дошли да отведат и останалите от семейството му, обявено за „вражеско”. Младата тогава жена се събужда от тропане по вратата - мили­ционери дошли за мъжа й. Из­лезли пред къщата и там стоя­ли двамата въоръжени.

Попита­ли го дали е от земеделската партия и той отговорил утвър­дително, наредили да си събира багажа. Станало ужасно - деца­та пищели, старата се вайка­ла, а онези се обърнали и към нея: „Събирай си децата, тръг­вате с него!'”

Най-малкото й де­те е на годинка, на свекървата казали, че ще ги гонят в Тур­ция, защото синът й се бил за­писал в списък за изселване.

- Всички знаехме, че това е лъжа. Никой от нас никога не е искал да се изселва където и да било от родния си край. Събрахме надве-натри покъщ­нина, натовариха ни на открита кола - свекърва ми, мъжа ми и трите ни деца, и ни сто­вариха на Подкова. Там беше пълно с други семейства - от Аламовци, Ерма река, Недели­но. Набутаха ни във вагон всичките заедно, беше спаре­но и горещо, пищяха деца, ня­маше вода, храна...

На Горна Оряховица слязохме за малко почивка, качиха ни в камиони и отново на път. В с. Добротица ни оставиха в читали­щето. Казаха ни, че народът ни е осъдил на заточение, за­щото сме били опасни за дър­жавата. Мислехме, че на дру­гия ден ще ни настанят в квартири и ще ни оставят на мира. Но рано сутринта ни ка­чиха на каруци и тръгнахме по други села. Нашето семейст­во оставиха в с. Цветница, в една стая и шестимата...

Стопанинът на къщата се оказа родопчанин, изселил се някога доброволно. По същото време имало голяма изселническа вълна от турско население, което заминавало за Турция и много къщи стояли празни. По­дът на стаята бил налепен с говежда тор, а стените - с бя­ла глина. В нея нямало нищо дру­го и била повече.подходяща за добитък. Но животът започнал, макар и с много мъка.

Местното население, предим­но християни, им помагало докол­кото могло, първата вечер им до­несли храна - хляб и бобена чор­ба, но гърлата на всички се сви­вали от болка и плач, че трябва да останат толкова далеч от родни места и близки хора.

Близо година и половина жи­вели като насън - двете жени предели, мъжът работел какво­то намери в селото. Месечна­та дажба брашно за семейство била 3 кг.

Но може ли с него да се изхранят шест гърла? След­ващата година при тях дошъл свекърът - пуснали го от лаге­ра в Белене. Когато се явил пред тях, едва го познали - блед, слаб, изтощен до крайност. Разказал, че го карали да работи адски труд, хранели ги само със слън­чогледов хляб. По полето рове­ли за картофи или нещо друго, с което да залъжат глада.

Двамата мъже отишли в кметството и измолили да им дадат за обработване една от нивите, за да изхранват много­людното семейство. Дали им и цели пет години си изкарвали хляба от нея, но трябвало да работят и по други къщи, за­щото не достигало. Най-после ги пуснали да си отидат до Старцево за няколко дни, да се видят с близки. Върнали ги в Цветница, а след още три ме­сеца им казали да се връщат кой откъдето е дошъл. Намерили къ­щата си полусрутена, нивите - буренясали. И борбата им за оцеляване отново започнала.

- Година след като се вър­нахме в Старцево, свекърът ми почина - разказва баба Ай­ша. - Мъжът ми пък се поболя и всичко легна върху мене - деца, къща, земя... И децата много изпатиха, но добре, че се случиха здрави, та издър­жаха.

Тази горда и твърда родопчанка не пада духом.

Само казва с тъжна усмивка, че никога не си е представяла, че ще дойде ден да разкаже за патилата си. Още повече че някой ще я попита за тях…

Тръгна за градината си, къ­дето щеше да работи до късно и този ден.

Както прави вече 80 години…

 

(Бр. 15/1998 г. на „Златоградски вестник”)