Новини

Нашенци: „Македонските” истории на една златоградчанка

понеделник, 17 октомври 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

Анка Хекимова догодина ще навърши 80.

Разговорлива и жизнена, въпреки затруднената й подвижност, с нея се запознах на Хекимовската родова среща в Златоград миналата година. А през май тази година лично ме докара с мерцедеса си от София. Така през дългия път изслушах и успях да науча нещичко от живота на една удивителна златоградчанка, пето дете в семейството на златоградския търговец Никола Хекимов, но и самата тя майка на пет деца, пръснати днес по целия свят, заедно с внуците й, включително в САЩ, Канада, Италия, Франция и, разбира се, в София.

 

Питам я дали някое от тях  ще продължи „традицията” за петте деца и днес, но казва, че отдавна е скъсана тая традиция, „младите вече и до две сулум фатат”… И, ошашавен както от разказа й, така и от перфектното й шофиране, написах в екземпляра от книгата ми „Златоградски страници”, която си бе купила от църквата: „На баба Анка – най-добрия разказвач, който някога съм слушал, и най-добрия шофьор, с който някога ме е возил…” Сигурен съм, че разказът за нейния във всяко отношение изключителен живот, с драматичните си, а често и със страшните си житейски перипетии, би бил достоен не само за филмова лента, но и за един крайно интересен роман, пълен с всякакви образи от времето на комунистическите дерибеи – от нахалния кмет в Устово някога, когото като млада майка замерва с камъни, буквално, тъй като иска да я изгони от къщата, в която отглежда децата си, та до столовата на активните борци и министерския съвет в София, където сервира и научава тайните на най-продажната и криминална червена каста управници от времето на ранния соц; от най-обикновени поръчкови килъри и рекетьори отпреди „девети”, приютени и много здраво платени след това в меките постели на властта, до разкаяли се в края на живота си терористи, преки участници в грандиозния комунистически атентат в църквата „Св. Неделя” от 1925 г., спасили се по някакъв начин от тогавашното правосъдие; от участвали и в последвалите кървави вакханалии на убийства и репресии над най-обикновени и невинни хора след преврата през 1944, та до най-новите събития в началото на демократичните промени, когато самата тя участва при палатките в подкрепа на „39-те”, протестиращи срещу новата червена конституция…

И ако сега посягам да напиша, по-точно да щрихирам малко от нейния дълъг разказ, то е поради две неща: части от него съвпадат, първо, с една черна годишнина, отбелязана в началото на месец юни тази година от нашата общественост - със спомени и панихиди; и второ – за да изтъкна факта, че именно Анка Хекимова съхранява дълги години и предава във Военно-историческия музей в София обявеното за единственото изчезнало бойно знаме от Илинденското въстание (1903) – това на македонския революционер Апостол Петков Терзиев, наричан от хората „Ениджевардарското слънце”, защитникът на беломорските българи от безчинствата на турци, а след това и на гърци в Ениджевардарско…

 

Сега подред -

както казах, на 8 юни

т. г. си спомнихме

 

как на този ден, точно преди 70 години, по нареждане на Сталин и Димитров, през 1946 г. Българската комунистическа партия унищожава последните съпротивителни сили срещу македонизирането на Пиринския край. В тази кървава нощ повече от 200 лидери и членове на ВМРО са арестувани и отведени в неизвестна посока. Някои от тях загиват още в същия ден, при обиските в домовете им, но трагичният край на повечето от тях продължава да е загадка за най-близките им – техните деца и внуци.

И точно за тази злокобна нощ, когато над 200 родолюбиви македонски българи от цяла България – ръководители, членове или привърженици на ВМРО, потъват в неизвестността, един от преките участници в акцията по изтреблението им – Тома Трайков, неведнъж разказва, треперейки, пред баба Анка в края на живота си, че често сънува и се стряска от онези събития и вече си мисли, че идва възмездието за неговите деяния. Заедно с него в това пъклено дело участник е и брат му Иван Трайков, но някогашният убиец й разказва как са преследвали хората по софийските квартири с многобройни въоръжени милиционери и войници и след това ги товарят на камиони, за да ги изпратят неизвестно къде – неизвестно дори за тях, „обикновените” извършители на гонението.

Трайков, когото по време на въпросните събития преследвачите наричали „другарят инспектор”, всъщност се пада близък на баба Анка – той е вуйчо на майка й, Славка, за която пак ще стане дума по-нататък, във втората „случка”.

„Къде карат хората, които залавяхме, знаеше само шефът”, казва Трайков. А „шефът”, натовареният с преследването, залавянето и изтребването, е Лев Главинчев, родом от Охрид, тогава висш функционер на БКП и милицията, на чието пряко подчинение били всички. Много от търсените българи се самоубили или били убити по време на нощната акция, а съпругите и децата им са изселени, интернирани или просто изхвърлени от домовете им. Натоварвайки арестуваните по камионите, заповедта била през целия път да не се спира никъде, за никакви човешки нужди, дори и за жените, спомня си баба Анка разказът на Трайков, - просто като животни, водени на заколение, неизвестно къде. А е можело да са закарани в т. нар. „Секретен лагер” в Пазарджик или Делиормана. И които никога не се връщат и за тях никой нищо не знае…

През 30-те години на ХХ в. обаче, този главен екзекутор – Лев Главинчев, превърнал в кървава саморазправа преследването и избиването на елита на македонските българи веднага след 1945, бил от крилото на ген. Протогеров във ВМРО, и като такъв получава смъртна присъда от самия лидер на ВМРО Иван Михайлов. Акцията в София през 1946 всъщност била неговата яростната мъст срещу привържениците на Ванче Михайлов – и оттатък, и отсам Осогово.

 

Още малко каква е

всъщност историята

 

В началото на юни 1946 г. Сталин нарежда на Г. Димитров и Й. Тито да се ускори македонизирането на българите в Пиринско. Комунистите обаче знаят, че при наличието на ВМРО това ще бъде твърде мъчително. Опасяват се и от въоръжена съпротива. Затова пристъпват към унищожаване на лидери и членове на организацията. Тогавашният началник на контраразузнаването Стефан Богданов по-късно разказва в спомените си, че лично министърът на вътрешните работи Антон Югов им предава указанията на Георги Димитров да се ликвидират безшумно и без съд „групата македонски терористи”. Които обаче нямат нито един извършен терористичен акт срещу новата отечественофронтовска власт. Знае се и това, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от правителството на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност...

За семействата им и за всички нас днес е ясно, че причината за тази жестокост е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Опитите да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенчават с успех. Трябвало е тези хора просто да са „безследно изчезнали”, сякаш никога не са живели. И в хрониките на днешната българска история техният казус да не съществува.

Ето думите на Борис Бунев, брат на македонската героиня от Тетово Мара Бунева, застреляла сръбският палач на българите Велимир Прелич на централния мост в Скопие: „Една нощ, някъде през 1948 г., в Секретния лагер дошъл с главорезите си Лев Главинчев. Събрал т. нар. „македонци” и почнал да ги разпитва дали имат някакви здравословни проблеми. Трима се осмелили да кажат, че имат някакви болежки. Сред тях бил и баща ми – оплакал се, че е прекарал инфаркт. Отделили тримата и ги извели нанякъде. Не след дълго другите затворници започнали да чуват от подземията тъпи удари от метални пръти и човешки викове. След няколко дни приятели на баща ми видели един затворник с неговите обувки и вече нямали съмнение, каква била съдбата му. Някои казвали, че неговия труп и на другите двама са изхвърлени с чували в Марица...” В друг случай, едва през 1991 г. синът научава официално годината и мястото на трагичната смърт на баща си. Получава документ, че Страхил Развигоров е умрял през 1948 г. в „Секретен лагер” в Пазарджик.

Това е едва една малка част от спомените за трагичния край на членовете на ВМРО, арестувани през юни 1946-а. В касапницата на комунистическия режим не е пощаден дори спасителят на българските евреи Владо Куртев, обявен посмъртно от Израел за „Праведник на народите по света”. Лев Главинчев удушил с ръцете си софийския адвокат Манчо Димитров – в камиона, с който го откарват заедно с други арестувани към Дирекция на Народната милиция на пл. „Лъвов мост”. В дома на Атанас Пашков, друг безследно изчезнал деец на ВМРО, се настанява неговият екзекутор – „другарят инспектор” Тома Трайков, който живее там чак до смъртта си.

 

Точно този апартамент

в центъра на София по-късно

Трайков дарява на баба Анка -

 

тогава майка на пет деца. Както сам й казвал някогашното „величие”, не само защото го гледала на старини, в края на живота му, а като един вид някакво утешение на собствената му съвест, белязана с много кръв и престъпления срещу маса невинни хора, в края на дните си да направи добро на една обикновена жена…

„В този апартамент имаше огромен пистолет и 78 патрона. – казва ми Анка Хекимова,    

- голям такъв, чудех се какво да го правя. Прибирам се веднъж, гледам децата са разпилели патроните навсякъде, зареждали пистолета и си играят с него на стражари… Изстинах, казвам ти, и до днес се чудя как не са се изтрепали…”

И прави единственото, което й идва в този момент като идея за спасение – завива револвера и патроните в една чанта и го носи в полицията на „Лъвов мост”. На охраната долу не казва нищо, качва се направо при директора и всички вътре се вцепеняват – влиза въоръжена жена и никой не подозирал какво носи и какво може да направи… „А аз го тръскам на бюрото и им казвам не го ща това в къщата си!”, казва баба Анка. Щурали се известно време да проверяват откъде и как е, разбрали от къщата на кой „другар” е оръжието и всичко се разминало.

 

Наистина, днес броят на арестуваните и избитите в черната, по-точно „червената” акция от 1946 г. не е установен с точност. Но той е подсказан в цитатът от думите на Павел Главинчев, брат на споменавания по-горе изверг, че той е убил „226 македонски фашисти...” Твърди се в още някои спомени, че от всички задържани са оцелели едва четирима души. Всички останали са принесени в жертва на чудовищния план за дебългаризирането на България.

 

Ще завършим тази част с писмото на Иван Михайлов до близките на загиналите на 7/8 юни 1946 г., което той изпраща до тях на 7 юни 1990 г. от Италия: „Българщината здраво ще крачи във вековете, опрена върху духа на тия, които беха като Левски, Даме, Матов (Христо), Тодор (Александров). Не ни липсват примери за следване. Участниците в македонското движение, загинали на 7 юни 1946 г. от комунистическата власт по най-жесток начин, заслужават национална почит. Особено като се знае от коя гнила страна е дошъл удара върху тех”.

(Краят на историята – в следващия брой)

 

(Бр. 12/2016 на „Златоградски вестник”)