Новини

#отархивитеИстория и личностите като база за оптимизъм

петък, 14 октомври 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

През 1922 г., при определя­нето на 1 ноември за официа­лен празник на страната, на­родните представители в бъл­гарския парламент го обосно­вават така:

„За да съхраним добродетелите, насаждани в душите на поколенията в продължение на цели десетиле­тия - любов и почит към ста­ринно българското, благогове­ние пред дейците и строите­лите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното, бидо­ха основно разклатени от от­рицателните резултати на войните, преди всичко в само­то общество. А оттам и от­ражението на отрицателни прояви сред учащата се мла­деж. Последната се увлече във всекидневното, забавително­то и лекото в живота; волности, безгрижие и лекомислие обладаха душата й и лека-полека тя се отдалечи от цен­ното и същественото в жи­вота и миналото”.

 

И констатирайки това, Стоян Омарчевски патетич­но заключава: „Нима трябва да снемем поглед от това минало, в което имаме тол­кова светли образи, които като факли вечно осветя­ват нашия живот…”

Времето след Първата световна война, в което се уч­редява празникът, е време на невъзможността да бъде дефинирано безусловно бъл­гарското, да бъде даден от­говор на въпроса кои са бълга­рите, каква е тяхната кул­турна общност; това е духов­ната и политическа криза на времето след Първата све­товна война. Това е култур­ният контекст за създаване­то на този празник.

Днес трябва да се снеме трагични­ят тон, когато се говори за съвременността.

Един тон, който изпълва медиите, нас­троенията, а и частните раз­говори. Защото кризата на идентичността, макар и бо­лезнена, е ситуация, която съ­пътства историята на всяка култура. И ако ние преживя­ваме днес криза на културна­та идентичност, то можем да посочим аналози в миналото на подобни болезнени прежи­вявания. Макар това да звучи трагично, в същото време съ­държа и светли нотки - че вся­ка криза на културната иден­тичност, в последна сметка е преживявана и преодолява­на. Отново биват открити ос­нованията, по които да се при­познаем като принадлежащи към една и съща културна об­щност. Така е във всички об­ласти на разделеното ни оте­чество, дало основание сред народа да има пълен консенсус за това, че сме единствена­та държава, която граничи със себе си.

На 1 ноември, Де­ня на народните будители, е повече от необходимо да си спомним и почетем паметта и на златоградските възрож­денци, които в тъмата на чуждото владичество не прес­тават да учат децата ни на българско четмо и писмо.

И благодарение на тях днес се гордеем, че именно Златоград е люлката на родопското просвещение, като първи ос­новават Килийното училище през 1830 г. в Стояновската къща, преместило се през 1832 г. в двора на църквата в стро­еж „Света Богородица”, коя­то откриват две години по-късно.

Именно в Златоград е отк­рита и най-старата ръкопис­на книга на Родопите от Възраждането, носеща датата 1852, написана с гръцки букви на златоградски диалект. Да си спомним за даскалите Ангел Киряков и Яков Змейкович - българин от Македония, дългогодишен и уважаван учител в Златоград, който е основен сътрудник на родоповеда Стою Шишков и кореспондент на цариградския вестник „Зорница”.

Да си спомним и за братята Борис и Серафим Родопски, за Аспарух Анджеров, които ни учат да познаваме добре исто­рията си, защото човекът е чо­век поради факта, че има съз­нание за миналото си. А други­ят, независимо от неговата ре­лигия и етническа принадлеж­ност, е достоен за уважение.

Познаването на българска­та история, а и на родния ни Златоград, е нашата база за оптимизъм към бъдещето в днешния тежък преход към нормални икономически и човешки отношения.

 

(Бр. 18/1998 г. на „Златоградски вестник”)