Нено ГУНЕВ

Станчо Йонков от село Яворец завършил Севлиевс­ката гимназия, но като не можал да си намери учител­ско място във вътрешност­та, се принудил да замине в едно затънтено селце в Ро­допите - Неделино.

Школото било построено на един баир, а къщите на хората били пръснати на стотици метри от него. Имало две стаи - една за обу­чение на децата и една за жилище на даскала.

Първия учебен ден, след ка­то се запознал с децата, дас­калът им дал и някои съве­ти, като особено наблегнал на задължението да поздра­вяват възрастните хора и него самия с „Добро утро” и „Добър ден”, и т. н.

На другата сутрин даскал Станчо станал, облякъл се и като всеки жив човек оти­шъл на клозет, или както по селата му казват „нуждник”. Но поради липса на дъски, то­зи нуждник бил накован до половината, колкото в него да се скрие клекнал човек.

В това време започнали да пристигат мераклиите уче­ници. Като разбрали къде се намира учителят им, деца­та едно по едно отивали, надничали над дъските и поздравявали, както им било по­ръчано: „Добро утро, даска­ле!”, „Добро утро, даскале!”

На гости в Неделино

В село Градница, Севлиевс­ко, имало един учител на име Марко Бояджиев.

Преди „де­вети`44” напуснал родния край по семейни причини и се гла­вил за даскал в родопското село Неделино. Сега то било станало град, но тогава си било обикновено село, къде­то живеели само българомохамедани.

Веднъж го поканили на гос­ти в едно знатно местно се­мейство.

Макар и военновре­менни години, хората се пос­тарали да се отсрамят пред даскала от хубаво, по-хуба­во. Имало и вкусна пилешка чорба, и тлъста агнешка ях­ния, и точена баница. Нак­рая стопанинът донесъл и едно емайлирано нощно гър­не, цукало, с подквасено в него кисело мляко, и се пох­валил:

- Даскале, ти ша й правиш сефтену, съва тенджерка я видях в касабана, яце убавка, убавка... Та че я купих и донесох, да квасиме в нея млекону! Глъдъй - чудо тенжерка!

(Бр. 5/1998 г. на „Златоградски вестник”)