Новини

Вели Чаушев: Докога доброто ще гори на кладата? Докато злото носи дърва!

сряда, 31 август 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ След представянето на книгата „Видения в Небесния театър”: Един от недостатъците на нашето време е лесното забравяне; историята не

започва от нас, негодувам срещу бързата забрава…

 

Мила ВАЧЕВА

 

 

- Преди време ми разказахте една забавна история, която днес, когато излезе книгата ви „Видения в Небесния театър”, звучи направо като гласове от отвъдното...

- Спомням си. В театъра всеки пристигаше с някаква закачка. Върти, суче, ще го докара до номера си. Веднъж в гримьорната играехме на „умрели”. Понеже умеех да говоря тъжно, колегите ми се шегуваха, че хубаво би било да ме изпреварят към отвъдното, за да говоря на тяхното сбогуване. Играехме с Гришата Вачков, Хиндо Касимов, Саркис Мухибян. Боже, сега си давам сметка, че те наистина ме изпревариха…

Дойде моят ред и аз легнах. Бат' Серчо заговори за празното място, което остава след мен в театъра, на кого оставям зрителите, дано „там” ми отредят достойно място, щял да се обади на Светия синод да съдейства и прочее... Той, като арменец, нямаше спиране. Пък аз бях изпотен от репетицията и…изстинах. На другия ден се разболях. Обажда се той и най-загрижено казва: „Абе, нали всичко беше шега, ти да не би да повярва…”

 

- Е, те всички, уви, вече са в небесния театър...

- Затова ги събрах в тази книга. Още веднъж да се поклоня пред колегите, с които прекарах живота си в храма на Мелпомена. Един от недостатъците на нашето време е бързото и лесно забравяне на тези пред нас. Все едно ги е нямало, а ние сме началото. Да си напомним, че историята не започва от нас, а сме стъпили на нечии рамене. Негодувам срещу бързата забрава!

 

- Казвате, че някои от разказите ви са посветени на актьори, които обикновено на афишите влизали в „и други”.

- Да, това са имена на хора, които никога не са били на първа страница - било заради скандал, било заради юбилей. Невидими, чакащи в гримьорната своя миг. Не са изкачили Еверест, но са театралните шерпи, без които блясъкът на звездите не би бил така ярък, не биха покорили лесно високите върхове. Обади ми се моя позната. Каза, че самото споменаване на името на нейния съпруг в тази книга вече е спомен за него, че това е достатъчно. Такива са и скромните амбиции на автора - да се оставят спомени за този театър.

 

- Как бихте съставили репертоара на небесния театър?

- Не съм нито режисьор, нито директор. Те от горе ми диктуват! Там е разрешено всичко, без чалга и простотии. Виждам ги на един концерт, в края на който проплаква дете - животът продължава, нещо ново се ражда. Те не тъгуват, те са сред нас. Оставиха света такъв, какъвто е и съжаляват, че не е станал по-добър.

 

- Колко стихотворения на Валери Петров знаете наизуст?

- Моля ви, не ви прилича да ми задавате такъв наивен въпрос - това да не са кокошки, че да ги броя! Знам цели, на някои началото, на други - края. Когато съм правил моноспектакли с негови стихове, значи са били истински спектакли със своя драматургия - не просто „нанизване” на рими. Ние ще си отидем, но това, което остави Валери Петров, ще бъде. И от ден на ден, когато го чета, препрочитам, рецитирам, усещам, че става все по-хубаво и по-хубаво.

 

- С риск пак да ме упрекнете в наивност, но имате ли любими редове от него?

- Ха сега де (замисля се дълго). Да, имам. Финалът на „Тоз живот”:

Не, да се разменям не желая,

моя си живот аз искам тук.

Бил към края, нека е към края!

Тъжен, весел - тоз и никой друг!

 

Както и четири оптимистични реда, които е писал в края на дните си:

... Да завършим, читателю,

на по-весела нота:

Мерси за търпението

и ура за живота!

 

- Наложи се да заместите Никола Анастасов два пъти на сцената, и то в пиеса, в която той има четири дълги монолога.

- Ето, пак ровичкате! Какво толкова е станало? Обичайна театрална практика. Колето беше в операция. Салонът беше разпродаден напълно за пиесата с негово участие – „Лека форма на тежка депресия”. Защо да се връща публиката с билети? Предния ден ми дадоха текста. Предупредиха в салона, че „текста ще чете Вели Чаушев”, защото беше невъзможно за толкова кратко време да го науча наизуст. И толкова! Публиката разбира. Публиката прощава. С аплодисменти. Не е театрален подвиг. Няма такова нещо…

 

- Ако трябва да си пожелаете подарък - ей така, без повод, какво би ви зарадвало?

- Ако се реализира една идея на Христо Ганев - из София да има тук-там изписани куплети на наши видни поети. Той предложи стих на Смирненски:

“Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Ако видя това, изписано на фасада, калкан, стена, на която са намерили място графити, но не и стихове, това ще е за мен наистина неочакван, но ценен подарък. Ще ми се да се случи и в училищата. Да изпишат някъде думи, мисли - поне на своя патрон. Малки светлинки да донесем бе, братко! Не може да се вглеждаме само в тоя сумрак, дето цари навън. Все трябва светлинки да има. Но това е животът. Радвай му се, казват приятели. Ами радвам му се! Живот е! Все още се усмихвам. Паметта ми е като крайпътен хан - кой когато иска, пристига, когато иска, си отива. Пристигат по никое време, когато им скимне. Идват зиме и лете, идват на заспиване - търкат ми очите сутрин. Отбиват се кога ли не. Добре че не искат да ядат и да пият, че жалката ми пенсия не би могла нито да ги нахрани, нито да ги напои…

 

(Бр. 10/2016 на „Златоградски вестник”)