Новини

Учителят, който се върна назад - по стъпките си…

понеделник, 29 август 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

В навечерието на 24 май, празникът на българските букви, един човек от гр. Севлиево, учителствал в златоградското село Аламовци през 1948/49-а учебна година, реши да се върне по своите стъпки от преди 68 години, за да се срещне с някои от останалите все още живи свои ученици и днес.

Стефан Бояджиев, днес на 86 години, потърси редакцията на вестника, отпечатал през 2009 г. неговите спомени от онези години, за да осъществи тези срещи с някогашните си питомци, днес над 75-годишни, всеки със своя съдба и житейски „роман”, очукани от живота аламовчани.

 

Изключително сърдечни и емоционални бяха тези срещи, за които бай Стефан пропътува разстоянието от далечно Севлиево, заедно със своя приятел Генко.

Някога, в онова време на глад и следвоенна разруха в цялата страна, 18-годишният младеж вижда обявата за търсени учители в Родопите в севлиевската община и взема влака за Подкова, примамен от допълнителните пари, обещавани към учителската заплата на всеки, решил да започне работа в другия край на България.

Идва тук след 18 часа пътуване и шест проверки на документите му - от военни патрули по различните постове по пътя… Сега, пътувайки към селото, сам не може да се начуди как така е изминавал пеша, рядко с катър, това немалко разстояние от Златоград до Аламовци, за да преподава А-Б-то на местните палавници.

„Не знам дали ги научих на нещо тогава, но мен ме научиха на странния си диалект и даже бях започнал да го говоря свободно”, казва бай Стефан. Макар и да се удивяваше на коренно промененото село, което заварва и оставя с къщи-колиби и голи каменисто-песъкливи ридове, а вече има и луксозни хотели и заведения и е пълно с туристи от цялата страна, той дълго отказваше да седнем вече в ресторантчето, като искаше да обиколи колкото се може повече сокаци, а и с колкото може повече хора да се срещне и поговори, макар и за кратко.

„На тоя главата му беше все пълна с въшки, яде и бой с пръчка…” – казва ми бай Стефан след поредна среща с възрастен човек, с когото се познаха и прегърнаха. И продължихме към сградата на училището, в което някога започнал работа – всъщност една стая на горния етаж в каменна къща, на първия от която е била молитвената стая (джамията). И ако тук все още се сдържаше, когато влезе в бившата си „квартира”, очите на бай Стефан се овлажниха. „Така като гледам, не се е променила много. – казва ни. – Водят ме и казват: „Тука легай, даскале, сва ще ти я одаята…” Ами дай нещо да постелем, казвам. А човекът се качи горе и донесе един голям наръч сено. Застели го, взех едно платнище, под което сложих книжата си от общината – за възглавница. Загърнах се с шинела си, носех си и някаква черга, за всеки случай. И така тръгна моето даскалство…”

А „квартирата” е наистина забележителна. Във всяко отношение! На горния етаж на каменна къща е струпано сеното за животните, на долния етаж – от едната страна добитъка, от другата страна даскала… „И как да останеш в такова село? Голяма мизерия беше, просто не можеше да се живее така”, спомня си защо не е пожелал да продължи с втора „аламовска” година бай Стефан.

…И сега отиваме в кметството – заедно с бившия кмет Митко Баткаджов и със сегашния – Аспарух… Тук в разговора ни ще разберем нещо важно. Според Митко, позовавайки се на спомени от дядо си, с. Аламовци е връстник на „История славянобългарска” от отец Паисий. Защото е заселено от човек на име Аламо, дошъл от Беломорието тук през 1762. История, която може би друг път ще разкажем подробно. Защото сега „Даскалът” вече е „в крак” с времето и е приготвил дарове за кметството в любимото си село – един модерен и мощен, марков лаптоп, за да е и то един вид „в крак” с проблемите му; и един красив стенен часовник – защото и времето си тече…

А лаптопа е надписан красиво отпред: „От Стефан Бояджиев, бивш учител в Аламовци през учебната 1948/49 година. 22 май 2016 г.”

И когато се замисляме, измисляме го: Има ли „бивш” учител! Веднъж учител – цял живот такъв! Доказва го бай Стефан. Който навръх празника на нашите букви, извървя отново стъпките си към своите ученици – за едната дума с тях. И за едната прегръдка – с цялото село! И с паметта си…

 

(Бр. 10/2016 на „Златоградски вестник”)