Иван СТЕФАНОВ
През 1214 г. сръбският архиепископ Сава - брат на крал Стефан Неман, организира заговора за убийството на най-силния тогава болярин и военачалник на българското царство - Стрез, който е брат на цар Борил.
Българските историци са единодушни, че ръката, отнела подло живота на Стрез, е била богато възнаградена със сръбско злато. Но както самите сърби казват, има Видьовден - 20 години по-късно смъртта застигнала канонизирания от сръбската църква Сава точно в столицата Търново, където и бил погребан.
При събитията за обединение на Южна България към северната й част през 1885 г., голяма част от новосъздадената българска войска застава на южната ни граница. Турция обаче проявява разум и не предприема никакви враждебни действия. Нападението се извършва от запад, от Сърбия. Без никакви основания към България потеглили четири фанатизирани дивизии, развиват се епични сражения.
Побеждава българският дух, сърбите са разбити и преследвани. За да спре по-нататъшните тежки последици за Сърбия, в Пирот се явява австрийският дипломат Кавенхюлер, който заявява на княз Александър Батенберг, че ако преследването продължи, българите ще срещнат срещу себе си австрийски войски.
По-късно Сърбия подпомага и инспирира атентати и войни срещу съседна България, с надежда да я види повалена. Неизменно агресивната й политика спрямо всичките й съседи прави положението на балканските народи несигурно.
Нека днес, когато бушува войната около нас, и българските сърбомани с пяна на уста защитават нацистката политика на Милошевич, си препрочетем Ботев, който казваше: „Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество, която пропаганда, за срам и укор на сръбския народ, се продължава и до днес, в продължение на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство, тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществуването на българския народ. Нейното поведение относно „брача бугарима”, е глупаво, отвратително и даже необяснимо”.
Не са ли валидни и днес тези думи на Ботев, когато знаем отношението на сърбите към българите в Западните покрайнини и за вековната й агресия към Тимошко и Моравско.
И Ботев казва още: „Ние сме казвали и казваме, че додето се не обяснят и изравнят отношенията ни със Сърбия, то никакъв съюз и никакво споразумение е невъзможно между южните славяни. Още от началото на своето съществуване и до сега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварския турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятстват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв....”
И ако нашите родни сърбомани кажат, че това е вече история и не трябва да се връщаме към нея, то ще ги насочим към днешното време, когато през 1994 г. излизат две книги от сръбската историчка Борислава Лилич.
В първата - „История на Пирот и неговата околност”, на стр.356 пише: „Ако мене бяха питали силите, аз щях да им кажа кое чие е, но не ме питаха. Сръбско е до Стара планина, там зад София. И Рила е сръбска и още по-нататък, все до Велес…”.
А в учебник по география от 1995 г., официалните сръбски власти твърдят на стр. 9 и стр. 54 за съществуването на сръбско малцинство в България, чиито права „не били гарантирани…”.
В учебници за долните класове, за „вечните врагове” на Сърбия се посочват унгарците, германците...и българите.
А в т. ІІ на своите спомени, големият българин Иван Михайлов пише: „Независимо от разногласията ни с мохамеданите, съществуваше общение между българското население и тях. В безброй случаи турците осъждаха това, което е „гюнах” (грях) и „аип” (грехота и срамота). А проявяваха и „мерхамет” (състрадание).
Като че ли в речника на сръбските и гръцките пришълци тези думи и понятия липсваха. Преди да са минали няколко седмици от установяването на първия сръбски режим, цялата народна маса започна да съжалява за турското управление...”
(Бр. 8/1999 г. на „Златоградски вестник”)