Новини

#отархива Традиционна е агресията на сърбите срещу България и българите

петък, 26 август 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Иван СТЕФАНОВ

 

 

През 1214 г. сръбският архие­пископ Сава - брат на крал Сте­фан Неман, организира заговора за убийството на най-силния тогава болярин и военачалник на българс­кото царство - Стрез, който е брат на цар Борил.

Българските историци са единодушни, че ръка­та, отнела подло живота на Стрез, е била богато възнаграде­на със сръбско злато. Но както самите сърби казват, има Видьовден - 20 години по-късно смъртта застигнала канонизирания от сръбската църква Сава точно в столицата Търново, където и бил погребан.

 

При събитията за обединение на Южна България към северната й част през 1885 г., голяма част от новосъздадената българска войс­ка застава на южната ни грани­ца. Турция обаче проявява разум и не предприема никакви враждебни действия. Нападението се извър­шва от запад, от Сърбия. Без ни­какви основания към България потеглили четири фанатизирани ди­визии, развиват се епични сраже­ния.

Побеждава българският дух, сърбите са разбити и преследва­ни. За да спре по-нататъшните тежки последици за Сърбия, в Пи­рот се явява австрийският дип­ломат Кавенхюлер, който заявява на княз Александър Батенберг, че ако преследването продължи, бъл­гарите ще срещнат срещу себе си австрийски войски.

По-късно Сърбия подпомага и ин­спирира атентати и войни срещу съседна България, с надежда да я види повалена. Неизменно агресив­ната й политика спрямо всичките й съседи прави положението на балканските народи несигурно.

Нека днес, когато бушува война­та около нас, и българските сърбо­мани с пяна на уста защитават нацистката политика на Милоше­вич, си препрочетем Ботев, който казваше: „Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозапад­ните страни на нашето отечест­во, която пропаганда, за срам и укор на сръбския народ, се продължава и до днес, в продължение на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство, тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществуването на българския на­род. Нейното поведение относно „брача бугарима”, е глупаво, отвра­тително и даже необяснимо”.

Не са ли валидни и днес тези думи на Бо­тев, когато знаем отношението на сърбите към българите в Запад­ните покрайнини и за вековната й агресия към Тимошко и Моравско.

И Ботев казва още: „Ние сме каз­вали и казваме, че додето се не обяснят и изравнят отношения­та ни със Сърбия, то никакъв съ­юз и никакво споразумение е не­възможно между южните славяни. Още от началото на своето съ­ществуване и до сега Сърбия е била неискрена към българския на­род. Нейните всевъзможни прави­телства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнеме от ши­ите си варварския турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятстват на нашето освобождение и сякога почти са гле­дали да се възползват от наше­то доверие, от нашите сили и от нашата кръв....”

И ако нашите родни сърбомани кажат, че това е вече история и не трябва да се връщаме към нея, то ще ги насочим към днешното време, когато през 1994 г. излизат две книги от сръбската историчка Борислава Лилич.

В първата - „История на Пирот и неговата околност”, на стр.356 пише: „Ако мене бяха питали силите, аз щях да им кажа кое чие е, но не ме питаха. Сръбско е до Стара планина, там зад София. И Рила е сръбска и още по-нататък, все до Велес…”.

А в учебник по география от 1995 г., официалните сръбски власти твърдят на стр. 9 и стр. 54 за съществуването на сръбско малцинство в България, чиито права „не били гарантира­ни…”.

В учебници за долните класо­ве, за „вечните врагове” на Сър­бия се посочват унгарците, гер­манците...и българите.

А в т. ІІ на своите спомени, го­лемият българин Иван Михайлов пише: „Независимо от разногласията ни с мохамеданите, същес­твуваше общение между българ­ското население и тях. В безброй случаи турците осъждаха това, което е „гюнах” (грях) и „аип” (грехота и срамота). А проявяваха и „мерхамет” (състрадание).

Като че ли в речника на сръбските и гръцките пришълци тези думи и понятия липсваха. Преди да са минали ня­колко седмици от установяване­то на първия сръбски режим, цялата народна маса започна да съ­жалява за турското управле­ние...”

(Бр. 8/1999 г. на „Златоградски вестник”)