През 1994 г. излизат две книги от сръбската историчка Бо­рислава Лилич.

В първата - „Ис­торията на Пирот и неговата околност”, тя пише на стр. 356: „Царибродска и Босилеградска околия сръбската войска осво­бождава в периода на войната с Турция в края на 1877 г. и в на­чалото на 1878 г. Тези краища и това население Сърбия винаги е смятала за свои сънародници, така че не е могла да остане безразлична, когато по Санстефанския договор те останали в пределите на България, без ог­лед на това, че по време на Сред­новековието те влизали в със­тава на сръбската държава.”

В книгата си „Пирот и околността му в документи на съвременници...”, същата ав­торка пише, позовавайки се на някакъв дядо Мисаил от Трън: „Ако мене бяха питали сили­те, аз щях да им кажа кое чие е, но не ме питаха. Сръбско е до Стара планина, там зад София, и Рила е сръбска и още по-нататък, все до Велес…”

В учебник по география от 1995 г. официалните сръбски власти твърдят на стр. 9 и на стр. 54 за съществуване­то на сръбско малцинство в България, чиито права „не би­ли гарантирани.”

Вестник „Братство” усиле­но „разкрива” шопско присъс­твие в Погановския манастир, дори българския светец Йоа­ким Сарандополски обявява за „македонско-шопски”, а „…майчи­ният език на населението око­ло Погановския манастир за първи път се еманципирал от запазените върху черковните книги шопски писани записки…”

На стр. 171 от книгата „Допълнение към етногенезиса на турлаците” (1995 г.), прекръстеният българин Коста Костич говори, че „шопското население притежавало и шумадийски качества…” и че „…Раковски, Каравелов, Левски, даже Ботев, били туркофили!”

(Бр. 5/1994 г. на „Златоградски вестник”)