Новини

#отархива Забравеният култ към св. цар Борис І

вторник, 03 май 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Пламен ПАВЛОВ

 

 

Личността и делото на по кръстителя на българи­те цар Борис-Миха­ил са детайлно изследва­ни и популяризирани от нашата историческа нау­ка. Въпреки това голямата  тема за българското пок­ръстване, за неговия ини­циатор и ревностен за­щитник ще остане винаги актуална.

 

Превратностите на на­шата история, особено ги­белните за българското средновековно културно наследство векове на ос­манското владичество, са пощадили нищожни фраг­менти от онова книжовно и художествено богатство, което старобългарските творци са посветили на княз Борис-Михаил. Днес ние не притежаваме нито задължителните за един светец жития и служби, нито напълно автентичен негов портрет или икона. При все това съществуват категорични свидетелст­ва, че култът към него е бил изключително развит. Споменът за цар Михаил Български остава жив ве­кове наред, като премина­ва дори в апокрифите и някои творби от късното средновековие.

Имал ли е князът све­тец свое Житие, както и съответната служба (или служби)? Едва ли би се намерил сериозен учен, който да отрече тяхното съществуване - благода­рение на монаха ("черно­ризец”) Тудор, който е ра­ботил в манастира на Бо­рисовия брат Докс, знаем точната дата на смъртта ("Успение") на Борис - 2 май 907 г. А от едно пис­мо на цариградския пат­риарх Николай Мистик до цар Симеон Велики от 923 г. научаваме, че по онова време покойният княз вече е бил канонизиран. Съвременното "Чудо на Св. Георги с българина" косвено свидетелства, че цар Борис е бил "авторитет №1" за тогавашните бълга­ри. Охридският архиепис­коп Теофилакт (началото на XII в.), пишейки своите гръцки жития за Св. Кли­мент Охридски и Тивериу­полските (Струмишките) мъченици, не само вели­чае Борис-Михаил като светец, но и споменава за чудотворната сила на не­говите свети мощи. Пос­ледното обстоятелство, съществуването на свети мощи и свързани с тях чудеса (вкл. изцеления), категорично показва, че Житие и Служба за Св. Борис-Михаил са съществували и познати в Плиска, Преслав, Дръстър, Охрид и другите средища на тогавашната българска църква и култура.

Известните портрети на княза светец (в Учителното Евангелие на Константин Преславски -руско копие от XII в., в манастирите "Св. Наум" на Охридското езеро и "Трескавец" край Прилеп, ­както и някои по-късни изображения) несъмнено имат връзка със същест- вуваща икона (сакрален образ) на светеца още през Х в. Увеличаващият се благодарение на археологическите открития брой на неговите владетелски ­печати показва, макар и непряко, че ликът  на Борис е бил добре известен, което е било едно улеснение за тогавашните български зографи и предполага по-лесното разпространение на негови икони.

Съчинението, което е допринесло най-много за популяризирането на самия княз Борис-Михаил извън пределите на България, е знаменитото „Учително послание” на патриарх Фотий до този наш владетел. Запазено в редица гръцки преписи, преведено по-късно на латински, то дори става сюжет на една пиеса, играна в двора на Краля Слънце Луи ХІV. Този забележителен трактат за естеството на християнската власт е познат и в своя т. нар. славянски превод. Откритите досега 14 негови руски преписи са наложили мнението, че преводът е също руски. Редица обстоятелства показват, че преводът е старобългарски – това е не само най-логичното решение на въпроса за произхода на превода, но личи и от типичните за българския език от ІХ-Х в. лексеми и други лингвистични белези. И тук нашата историческа и литературна наука остава в дълг пред собственото ни културно богатство.

„Загадъчната” късносредновековна „Повест за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български”, е друго важно свидетелство за незагасващия спомен за великия български владетел. Повестта навярно има Охридски произход, което още веднъж свидетелства колко силен е бил култът към княза покръстител именно в днешна Македония! Едва ли е случайно, че за анонимния автор на „Българския апокрифен летопис” (ХІІ в.) Борис “приел царството” на река Брегалница.

Култът към св. Борис-Михаил е бил познат и в Киевска Русия. Неслучайно руските национални светци Борис и Глеб, синове на св. Владимир – покръстител на русите в 988-989г., и една неизвестна по име “болгариня”, са обект на светителски култ, изграден по български архетип. Нещо повече, тяхната памет (колкото и някои руски учени да премълчават такава “подробност”) се отбелязва също на 2 май! Така името Борис влиза в световната именна практика.

Днес, когато ние като нация и държава се стремим да възвърнем унизеното ни от свои и чужди “благодетели” достойнство и родова памет, е крайно време да преосмислим отношението си към по-далечното си българско минало. Въртенето в омагьосания кръг на познати исторически дати, без ни най-малко да подценявам величието на Апостола, на Ботев, на Априлското въстание или Съединението, не ни прави по-богати духом. Не искам да кажа, че са забравени Аспарух, Борис-Михаил, Симеон Велики, Самуил, Петър, Асен, Калоян и Иван Асен ІІ, но така или иначе “онези прочути българи”, както се изразява един византийски автор, си остават в сянката на по-новата ни история.

Далеч съм и от мисълта за избуяването на някакъв анахроничен патриотарски възторг. И все пак нека не забравяме, че при пъкръстителя Борис-Михаил България е по-обширна и единна от Санстефанския идеал, че тогава тя е призната от Рим и Константинопол – духовните и политически стълбове на средновековния свят, за “третата Велика сила” в Европа. Че именно тя, България, става люлка на православната славянска цивлизация.

 

(Бел ред.: С настоящата статия на доц. Павлов и ние поздравяваме училището в Старцево с неговата бележита годишнина. Пожелаваме им добре да познават името и личността на своя патрон и нека възстановят празнуването на датата 15 май като патронен празник на училището, определен от предходниците им още през далечната 1930 г.)

(Бр. 7/2006 г. на „Златоградски вестник”)