Христо УЗУНОВ

Златоград -­ най-­южният от българските градове и един от най-­красивите. Малките му улички се вият покрай старинни къщи, запазили в себе си спомена за възрожденския дух, а между тях надничат храмовете на две религии, тясно обвързани с историята на този край.

Тук е построена най-­старата църква в Родопите от времето на Османската империя, тук са и останките на старинна джамия, разрушена в епохата на социализма.

Въпреки превратностите на съдбата животът продължава - и днес Златоград е едно тихо и спокойно място, подходящо за семеен туризъм. Етнографският комплекс в града, създаден през 2001 г., привлича посетители от страната и чужбина, а на територията му възкръсват традиционни за региона занаяти. Гайтанджийската и терзийските работилници са само част от етнографското разнообразие на комплекса. Туризмът обаче отскоро е част от поминъка на златоградчани. Както си личи и от името на града, още от далечни времена тяхното основно средство за препитание е миньорската работа.

В Родопите рудодобивът е популярен от древността, а между I и V век, заради засиленото търсене на метали, тази дейност претърпява значителен подем, благодарение на местното население, специализирало се в минното дело. Останки от рудниците на траките все още могат да бъдат видени на различни места из планината.

През Средновековието положителната тенденция се запазва, а до Освобождението в Родопите вече работят няколко добре развити рудника, един от които ­край Златоград.

В периода между 1830 г. и 1860 г. от него се добиват сребро и олово. Появата на първия модерен рудник край село Боево през 1926 г. бележи началото на нов етап от развитието на минното дело в Родопите,­ този път индустриален. През следващите години се основават няколко акционерни дружества, които развиват рудодобивна дейност. Появяват се флотационни фабрики, изградена е и подходяща инфраструктура.

В навечерието на Втората световна война немският военнопромишлен комплекс се нуждае от допълнителни ресурси и германското правителство насочва погледа си към България. През 1939 г. е сключен договор, според който немски компании се задължават да инвестират в създаването на рудници край Златоград и Мадан, както и на обогатителна фабрика в Кърджали.

През този период е създадена и съществувалата до неотдавна 42­-километрова въжена линия, транспортираща руда от мина „Бориева” в Мадан до Кърджали. За да решат жилищните нужди на все по-­големия брой миньори, немските инвеститори изграждат модерни домове за работниците от трите града.

Комунистическият период от развитието на рудодобива в региона също е белязан от възход. Между 1948 г. и 1955 г. е проведена Комплексна геоложка експедиция с участието на 130 съветски специалисти. Тази експедиция открива нови 42 находища.

Ключов момент е създаването през 1950 г. на смесеното българо-­съветско предприятие ГОРУБСО, което поема контрола върху рудодобива в Родопите.

По това време действащите мини са изцяло реконструирани и модернизирани. Отворени са и 10 нови. През 60-­те години България се изкачва на осмо място в света по добив на олово и на 11­-то по добив на цинк.

Засилената индустриализация си казва думата и през 1963 г. в Златоград също е открита обогатителна фабрика. Положителната тенденция, запазила се до края на 1989 г., указва благотворно влияние върху развитието на миньорските градове и Златоград не прави изключение. През социализма миньорската професия е една от най-­скъпо платените. Ето защо работници от цялата страна се стичат към родопските градчета, които по това време изживяват своя подем. Построени са цели квартали, болници, училища, културни домове...

Залезът на рудодобива в най­-обширната планина на България настъпва през 90­-те, с краха на комунистическия режим. Мегапредприятието ГОРУБСО работи на загуба и в крайна сметка е разделено на клонове, всеки от които приватизиран от различни дружества. Работните места намаляват значително, като от над 13 000 души, заети в рудниците в периода 1960­-1980 г., днес те са едва около 2500, като в Златоград „златният век” на минното дело в Родопите отдавна е отшумял, но следите от него все още се забелязват.

Една от тях е изоставената детска градина за местните деца на входа на Златоград.

Някога изпълнената с детски гласове сграда, построената в средата на 70­-те години, днес представлява зловеща отломка от миналото, кацнала на върха на близък до града хълм в местността Пирийца. През зимата, когато листата на дърветата окапят, мрачният силует на зданието се откроява между клоните като призрачен замък. Детската градина разполагала с всичко необходимо хлапетата да се чувстват добре от понеделник до петък. Четирите й етажа са предвидени за всяка една от възрастовите групи, като всеки един от тях е снабден със зала за игри, а на първия етаж е изградена и столова.

През 90­-те, когато миньорите в Златоград започват да намаляват, отпада и нуждата от поддръжка на седмична детска градина. Сградата е затворена и оттогава е необитаема.

Изложена на атмосферните влияния, днес трудно се разбира каква е била предишната й функция. Поради красивото местонахождение на имота, за бъдещата му съдба са спрягани различни варианти ­- да се ползва като дом за самотни възрастни хора или пък да се превърне в място за лечение на наркотични зависимости. Дотогава единствените му посетители ще бъдат местните младежи, намерили там необичайна среда за срещи…

(Бр. 2/2016 на „Златоградски вестник”)