Петър БОЕВ

За първи път 3 март е бил честван съгласно постановле­ние на МС от 19 януари 1880 г. И то като „ден на възшествието на император Алексан­дър II на престола и заключе­нието на Сан-Стефанския мир”.

Било е известно, че в самия манифест на обявява­не на войната с Турция не се споменава за освобождаване на българите и България, а се говори за „съдбата на угне­теното християнско населе­ние”.

Като жива рана е по­чувствано отстъпването от Русия на чисто български зе­ми на Сърбия и Румъния. По-просветените българи тога­ва знаели, че Сан-Стефанския договор не е окончателен и затова през юли 1878 г. той е ревизиран и България е разпокъсана на три части, като само областта между Дунав и Балкана е останала свобод­на. Под робство остават по-голямата част от български­те земи в Добруджа, Македо­ния, Тракия и Родопите. При това, докато балканските страни получават независи­мост и уголемени територии за сметка на България, оса­катени, ние оставаме васал­на на Турция област, начело с княз. Едва в 1908 г. Бълга­рия обяви своята независи­мост и от княжество стана Царство България.

Още след руско-турската война се разпространява заб­лудата, че великото дело на Русия в Сан-Стефано е прова­лено под натиска на великите сили Англия и Австрия и злия гений Бисмарк. Тази лъжа се подържа не само в учебниците по история, но и на академично равнище в енциклопедиите на БАН.

Всъщност още преди за­почването на войната с Турция, Русия е торпилирала Санстефанска България с тайните спо­разумения, които е сключила с Англия и Австрия преди война­та. Разпокъсването на България е предварително прието от рус­ката дипломация и наложено от Берлинския конгрес, без каква­то и да е съпротива от нейна страна. В споразумението за подялба на земите, владени, от Османската империя, договорка­та е Австро-Унгария да вземе Босна и Херцеговина, а Русия - България.

Чл. 3 задължава Ру­сия да не създава голяма държава близо до Протоците.Същото потвърждава и строго сек­ретното споразумение на Русия с Англия, сключено в Лондон, предвиждащо разделянето на България на васално княжество на север от Балкана и автоном­на област на юг. Тъкмо затова Драган Цанков изрази възмуще­нието на българския народ от антибългарската политика на русите с думите: „Не ви щем нито жилото, нито меда!”

А на 19 февруари 1879 г., на банкета при откриването на учредител­ното събрание, екзарх Антим I казва на Дондуков-Корсаков: „Думаю, Ваше сиятелство, о том, что вы нас освободили от турок. А кто будет освободит от вас?”

Затова ясно е защо непосредствено сред освобож­дението 3 март не се възприе­ма като национален празник. А през 1993 г. бе издадена на бъл­гарски една книга отпреди сто години - „Окупационен фонд, ос­нован за създаване на Руска Дунавска област”.

От докумен­тите в нея става ясно, че Руско-Турската война не е за ос­вобождение на „бедните славя­ни, а за разширението на Рус­ката империя чрез завладява­нето на Балканите и България. В един от документите се каз­ва, че руският консул, като подписвал телеграмите, вина­ги казвал: „Все едно, рано или късно българите ще бъдат на­ши поданици.”

Руски поданик и депутат във Върховния съвет на СССР беше „вождът” Георги Димитров, който през 1945 заяви, че идва в България след 23 години, прекарани „…в моята истинска пролетарска родина – Москва”. Той бе изпратен от Сталин, за да извърши болше­визацията на България.

По-късно Хрушчов не прие идея­та на Живков България да стане 16-а съветска република. Не само за да избегне евен­туални международни услож­нения, но и защото това бе­ше напълно излишно - българс­ките комунисти, целият ЦК бяха толкова сервилни и пос­лушни пред съветските си господари, че България фактически беше по-зависима от Москва, отколкото някои средноазиатски съветски републики.

Затова на 3 март постоян­ното напомняне за „безко­ристно подарената ни свобо­да” накърнява и потиска на­ционалното ни достойнство и ни пречи да възприемаме та­зи дата като национален празник.

(Бр. 4/2000 г.  на „Златоградски вестник”)