Новини

Лавица на отличника: Утехата Вазов

вторник, 16 февруари 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ 160 години от рождението на Иван Вазов, 120 години от написването на романа „Под игото”…

 

 Георги ГОСПОДИНОВ

 

 

„Под игото” излиза на части в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” (1889-1890), редактиран от проф. Иван Шишманов. Романът бил забелязан не толкова в България, колкото в чужбина - преведен е на английски и е публикуван от лондонското издателство "Уилям Хейнеман" през 1894 г. По същото време и Т. Ф. Чипев предлага на Вазов да го издаде като отделна книга. Споразумели се тя да бъде на луксозна хартия, в 3000 тираж и с 25 илюстрации от Антони Пиотровски, Йозеф Обербауер, Антон Митов и Иван Мърквичка. Рискът за книжаря издател бил огромен, защото се изисквали големи парични вложения - да се плати на автор, художници, печатари - всичко това означавало дългове, които могат да те разорят. Чипев обаче го поема и не сбърква. „Под игото” става най-четената българска книга…

 

Дами и господа, съзнавам колко невъзможна е задачата ми да кажа няколко думи тук по повод 160 години от рождението на Иван Вазов. Това значи да се говори за литературата изобщо, за писателя и за езика като цяло. Освен това, обичам рожденика, но не обичам юбилейното, или юби(е)лейното говорене. Затова ще говоря лично.

 

Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература ги има. В нашата, струва ми се, това е Вазов. Толкова неговите думи са станали част от нас, че понякога можем да разкажем като лично преживяване онова, което, оказва се, сме прочели в книгите му. Защото ние не просто мислим в границите на един език, ние помним и сънуваме през този език. А Вазов отдавна е част от него, от всекидневния език, на който разговаряме. Ние дори не подозираме кога изричаме нещо свое и кога цитираме. „Образ невъзможен”, казвахме някога на юношеския си жаргон от 80-те, без да си даваме ясна сметка, че цитираме „Епопея на забравените”. Рада Госпожина беше прякор на наша съученичка, Мунчо викахме на градския луд.

Най-хубавите ми спомени за събиране на цялото ни семейство отвън под асмата в дълбоките вечери на детството ми са всъщност силно повлияни от първата глава на „Под игото”. В личния ми спомен винаги е „прохладна майска вечер”, а масата е „сложена както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата… и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида…”.

Спомням си и онова „Пийте бре, маскари”, на което ние само топвахме пръст във виното и го облизвахме. Никога няма да разбера докъде се простира личният ми спомен и откъде диктува Вазов. Сега дори не съм сигурен имахме ли бара и чемшир. Какво повече би могъл да мечтае един писател, освен да се измъкне измежду кориците на книгите си и да стане част от живота на своите читатели. Някои наричат това безсмъртие. Вазов си го знае приживе - „и мойте песни все ще се четат”.

След като прочетох в детството си „Под игото”, и особено след главата „Пиянството на един народ”, никоя череша вече не беше невинна, не беше просто дърво. В нея винаги дремеше едно бъдещо черешово топче.

Вазов е част от азбуката на българската литература, но и на българското живеене.

Ако нациите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници. Българската литература е била честита да има и от мрачините на Яворовата „Нощ”, и от светлите Вазови „Поля и гори”. Яворов е дълбокото, пропастта, бездната, каньонът на този канон. Вазов е планините и долините, и великата рилска пустиня, и един кът от стара планина, но огрени от слънцето на една класическа хармония.

Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов?

Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.

Знам, че този отговор не е юбилеен, не е достатъчно патетичен. Утешението не се смята за героически жест. Героическо в тукашния канон винаги е било друго.

Нека го кажа пак. Вазов е голямото българско утешение. Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана „в чистий блясък” на българския език. Често го изричаме, но дали можем да си представим наистина какво означава да работиш във всички жанрове на една прохождаща литература, да поставяш основи, да си ковач на образцови форми, без да имаш готови образци пред очите си.

В работилницата на българския език и на българската литература всички сме чираци на Вазов. Второ, има времена, когато литературата трябва да окуражава, да зове, да решава проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но истински голямата литература се познава след „гърма на победите”, когато ентусиазмът е изчерпан и „линее нашто поколение”, а героите са забравени. В заглавия като „Тъгите на България”, „Епопея на забравените”, в стонове като „разгром на моя свят дочаках…”, е онзи Вазов, който също ми се ще да честваме.

Вазов, който има сълза за всеки. При когото можеш да отидеш, като охладнее вярата ти тук и сега, „под нашето небе”. Защото той е познал и разочарованието, и разгрома, макар юбилейно ние винаги да го рисуваме като вечно пиян от българско щастие. Само да спомена, че последният ред на едно от най-светлите, любовни към отечеството стихотворения, писани някога – „Отечество любезно, как хубаво си ти…” , та последният ред гласи: „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.”

В скоби, като говорим за Вазов, нека признаем правото му на тъга. Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга.

Това обяснява и онази тъжна процесия пред дома му след подписването на Ньойския договор, за която всички знаем. Всъщност, едно от най-големите признания, отдавани от българи на българин.

Рядко, да не кажа почти никога, български писател се е радвал още приживе на толкова топло и дълго признание в собственото си отечество. Много е трудно да продължиш да живееш с товара на такова признание и любов. Вазов го е направил достойно. Успял е да запази онази тънка дистанция, която по тези места обичаме да прекрачваме, границата между интимността и фамилиарността. Няма как да си фамилиарен с Вазов.

Днес честваме деня на рождението му на няколко метра от витошкия камък на гроба му. Между тях е Вечният огън с неговото „Българийо, за тебе те умряха…”.

Особено е това място. В студените зими на 90-те съм виждал вечер бездомници, които се топлят на Вечния огън и сричат стиховете: „И те за теб достойни, майко, бяха…” 

Все на този площад бяха митингите на онова време, енергиите, които после изтляха. 160 години по-късно Вазов си е тук, с тъгите и с възторга. А ние?

Дами и господа, позволете ми накрая да кажа, че истинското честване е, като се приберем сега вкъщи, да отворим „Чичовци” или „Под игото” и да препрочетем няколко страници…

Да почетем от Вазов. Да почетем Вазов.

 

(Бр. 26/2015 на "Златоградски вестник")