Новини

Общи щрихи за Хекимовци според родовата „книга”

вторник, 19 януари 2016 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Величко ПАЧИЛОВ

 

 

VІ-та поредна родова среща на Хекимовия род от Златоград събра над 220 свои представители - от няколко месечни бебета, до най-възрастната днес в рода - 93-годишната Недялка Карагьозова, снахи и зетьове на рода от цялата страна и чужбина. В ц. „Св. Георги” те почетоха своите предшественици. След това „старейшината” на рода - Светозар Хекимов откри „кръгла маса”, където оживено се обсъди предстоящото издаване историята на рода, създаването на собствен сайт и други начинания за бъдещи контакти.

 

Голямата „среща” по-късно обаче се състоя в ресторант „Александър”, където бяха различните форми на общуване между поколенията в рода, включително чрез леко театрализирано запознаване с многобройните негови клонове, нароили се през вековете.

Нека тук споменем, че на всичките тези прояви присъства главния редактор на в. „Български лекар” – д-р Тотко Найденов, автор и съставител на Книга за българските хирурзи, в която свое място са намерели и златоградските хирурзи Божко и Кирчо Хекимови с тяхната трагична професионална съдба.

На проявите бе и директорът на Държавния архив в Смолян – Зоя Начева, която пък е гарант за съхраняване историята на този прочут златоградски род и ролята му

през вековете за развитието на живота в нашата планина.

Ние от „Златоградски вестник” пък виждаме своята роля в популяризиране на всеки кълн на родолюбие и българщина в нашия район и в настоящия брой публикуваме част от изследването за Хекимовския род от дългогодишния ни сътрудник Величко Пачилов. В един следващ брой обаче ще публикуваме материал за това как под натиска на обстоятелствата на времето някои от представителите на рода приемат исляма, други пък се женят и създават семейства с хора от другата религиозна група на българите тук – мохамеданите. ЗВ

 

Родоначалник  на Хекимския род е Димо Хекима т. е. Димо доктора, роден около 1770 г. Това име се е затвърдило като фамилно, защото Димо бил изкусен лекар (хекимин), известен далеч от Златоград. Такъв бил и по-големия му брат Стоян. Освен това и неговите двама синове - хаджи Никола (ок. 1812-1891) и Георги (1820-1871), били прочути лекари. Те не стояли само в Златоград, а обикаляли по график и лекували хората из целото Беломорие; при тях идвали пациенти чак от Одрин. А и двете дъщери на Димо - София (ок. 1814-?) и Василка (ок. 1818.?), се проявявали като народни лечителки.

 

През 1836 г. върлувала чума. Хората побегнали от града. Димо и брат му Стоян, като лекари, останали „да фатят чумата”, т. е. да лекуват болните и ограничат епидемията. При тази им благородна дейност двамата братя, изпълнили достойно лекарския си дълг, се заразили и умрели.

От родовата памет се знае, че бащата на Димо се казвал Манол/Молю, а майка му – Мария и че Димо е от Стояновия род. Затова Мария Костадинова Пачилова (1862-1946), известна като Христовица Брънгова, т. е. жената на Христо Брънгов, е разказвала за Хекимския род като за рода на Стоян Стоянов.

Така, че Хекимския род представлява разклонение на един по-стар род, чийто родоначалник е Стоян, роден около 1700 г. Той е имал двама синове и три дъщери. Единият му син се помохамеданчил, а другият, Манол – бащата на Димо Хекима, останал християнин. И трите дъщери на Стоян обаче се омъжили за мохамедани.

Младежите-християни в града оредели и момичетата нямали друг избор, ако искали да имат семейство и деца. Едната дъщеря отишла у Алабашовци, другата у Ефендевци – все близки и познати фамилии в града, но третата се омъжила в сегашните села Китна или Могиляне.

Веднага следва да се отбележи, че се говори и за помохамеданчени брат и сестра на Димо Хекима. Дали те не се бъркат с помохамеданчените негови чичо и лели не може да се установи. В тези разделни години християните се спотайвали и не могло да се разбере кой е християнин и кой мохамеданин. Християните по външния си вид приличали и се представяли за мохамедани. Християнските жени и моми, също както и мохамеданските, плетели косите си и носели фес, отпред със сребърен тепелик (кокарда) и обнизан със златни монети. Главите си забраждали с мумия (шамия), а се загръщали с дълга до петите вълнена или сукнена връхна дреха, наричана капама (биниш). На краката си носели емении или кондури и били обути с домашно плетени чорапи.

За да избягнат подозрението, че са християни, младите се венчавали при имама. Тогава свещеник не е имало. Такъв дохождал през година-две, облечен като търговец и скрито, по домовете, венчавал оженените вече от имама. Също така скрито кръщавал некръстените през изминалия период деца.

Женитбата в Китна или Могиляне се запомнила, защото зетят бил еничарин, който разрешавал на любимата си жена да гостува на майка си за по една седмица. А златоградските зетьове и да искали, не могли да позволят на жените си да посетят, камо ли да преспят даже една нощ, при майка им – християнката. Те трябвало да се съобразяват със строгите изисквания на шериата. Несъмнено зетят-еничарин бил силна и влиятелна личност, защото не само разрешавал тези забранени гостувания, но и го правел показно: жена му пристигала при майка си на красив кон, с ескорт от негови хора.

Както разказва д-р Розалин Хаджиев (по баба от Ефендевия род), дъщерите на Стоян, т. е. лелите на Димо Хекима, се омъжили за еничарина и местните мохамедани, при условие, че ще запазят християнската си вяра и рубата (премяната) си. Разбира се, децата им вече трябвало да са мохамедани.

Голям интерес предизвика сведението на д-р Никола Д. Хекимов (1921-2014).

Когато през 1954 г. работел като зъболекар в с. Бенковски той другарувал с Исмаил Мустафов Рустемов. Исмаил веднъж му казал: „Знаеш ли, че ще излезем роднина? Наскоро дядо ми, преди да умре, ми каза, че навремето си сме взели невеста от Хекимския род. Но това било отдавна. Още не сте се казвали Хекимовци.”

Това изключително интересно и ценно признание потвърждава по отделен, независим път, съхраненото в родовата памет на Хекимовци.

По-късно Исмаил се изселил в Турция. Неговият брат, с фамилно име Русев (от Рустемов), работел като счетоводител в с. Бенковски. През 80-те години на миналия век той също се изселил в Турция. В турско време тази фамилия се казвала Измирли - вероятно зетят-еничарин е дошъл от гр. Измир.

Интересен спомен, който потвърждава родствените връзки и близкото общуване между Хекимовци и Алабашовци, разказва Петрана Тодорова Шукова (1933).

Когато копаели в градината, заедно с майка си, а това било много отдавна, Петрана била дете, минал Ахмед Алабашов. Той се поспрял, поздравил и казал: „Помниш ли, Малто, помниш ли, Хекимските баклави и Алабашовските колаци?”

Майката на Петрана Малта Киркова Хекимова (1898-1980), му отговорила: „Помня, Метька, помня, ам бехме яце малечки. Много години се поминаха от тогава.”

За роднинските връзки между двата рода е разказвал и Хасан Алабашов.

Особен интерес представлява сведението на Милко Илиев Алабашев.

На Третия национален събор на родопската песен „Родопите и Космоса – Златоград '97”, състоял се на 13 и 14 септември 1997 г., той ми разказа нещо изключително. Когато преди около 50 години ремонтирали старата си къща в квартал Малка река и заменяли тесните прозорци с нови, по-широки, намерили зазидани кандило, кръст и счупен голям нож с дръжката. Това дълбоко ги потресло. Тези свещени реликви веднага предали на отец Атанас Аролски, а след много години, когато станало възможно, цялата фамилия с подобаваща тържественост се покръстила в Бачковския манастир.

Впрочем Алабашовци отдавна са знаели по своя си родова памет за родството си с Хекимския род, което беше потвърдено в изказването на тяхна представителка на Първия родов събор през 1985 г.

Що се отнася до помохамеданчения чичо или брат на Димо Хекима, то той живеел в махалата Табахана (квартал Граничар). Къщата му била близо до моста. От него е родът Пехливанови. Когато дядо ми Лазар или неговите братя минавали със семействата си през Табаханата на път за минералните бани Лъджите, край днешното с. Термес, или за поклонение на светоките Св. Илия и Св. Костадин, спирали пред къщата на своите роднини уж да отпочинат и поискат вода, а всъщност да се видят и разтъжат.

Предполага се, че Хасан Мустафа Чавушев Хасанбашов (1884-?), е пряк потомък на чичото или брата на Димо Хекима. Хасан бил съдружник на дядо ми Лазар Георгиев Хекимов (1863-1927) през 1922-1924 г. След Първата световна война двамата братовчеди наели известния Хаджикостадинов хан, дюкян и фурна. Хасан пекъл хляба и готвел, а дядо ми снабдявал, продавал и посрещал гостите.

 

Когато през 1946 г. починал братът на дядо ми Лазар – 77-годишният Димо Хекимов, Хасан отишъл да се поклони, въпреки съществуващите тогава верски предразсъдъци.

Това станало късно през нощта, когато в къщата останали само най-близките хора. Постоял Хасан дълбоко натъжен, избърсал сълзите си и казал: „Мил ми е много, защото сме една кръв. Вижте, че имаме и голяма прилика.”

И наистина двамата много си приличали. След малко добавил: „На айсакъва съра са казват сея работи”…

 

(Бр. 22/2015 на „Златоградски вестник”)