Есе от Фридрих фон ХАЙЕК

 

 

Понастоящем в демократи­чните страни мнозина, които искрено мразят всички прояви на нацизма, работят за осъ­ществяването на идеали, чие­то евентуално реализиране води право към отвратителна тирания.

Повечето от хора­та, чиито възгледи днес влия­ят на нашето развитие, са в някаква степен социалисти. Те вярват, че нашият стопански живот трябва да бъде „съзна­телно ръководен”, че конкурен­цията трябва да бъде замене­на от „икономическо планира­не”.

 

Но можем ли да си предс­тавим по-голяма трагедия от това - усилията ни съзнателно да изградим бъдеще, в съгла­сие с най-висшите ни идеали, всъщност неволно да родят тяхната пълна противоположност?

Много социалисти хра­нят трагичната заблуда, че лишаването на отделния чо­век от властта, с която той разполага в една индивидуалистична система, и предаване­то й на обществото, премахва самата власт. Но те не съзна­ват, че съсредоточаването на властта в услуга на един-един­ствен план не само я преобра­зува, но и безкрайно я засилва.

В общество, основано на прин­ципа на конкуренцията, никой не може да притежава дори ча­стица от властта, съсредо­точена в ръцете на една соци­алистическа планова комисия. С децентрализирането на вла­стта се намалява нейната аб­солютна мяра, а конкурентна­та система е единствено спо­собна да намали до минимум властта, упражнявана от чо­век над човека.

Нашето поколение е забра­вило напълно, че системата на частна собственост е главни­ят гарант на свободата. Вси­чки ние можем да уреждаме жи­вота си като свободни личности, само защото контролът върху средствата за произво­дство е разпределен между много хора, действащи неза­висимо един от друг.

За разлика от социализма и другите форми на тоталита­ризъм, индивидуализмът се основава на християнското ува­жение на личността, на схва­щането, че е желателно хора­та да могат свободно да раз­виват индивидуалните си дар­би и склонности.

Тази филосо­фия - за първи път цялостно развита през Ренесанса, се разпространи и прерасна в то­ва, което днес наричаме запа­дна цивилизация. Общата по­сока на общественото разви­тие целеше освобождаването на индивида от феодалните окови. Забележителният раз­цвет на науката беше може би най-ценният резултат от това разкрепостяване на ин­дивидуалната енергия.

През последните десетилетия на XIX и първата четвърт на XX в. Германия отиде далеч как­то в теорията, така и в прак­тиката на социализма, така че днес дори Русия продължа­ва от там, докъдето бяха сти­гнали германците. Много пре­ди появата на нацизма герман­ците вече нападаха либерали­зма и демокрацията, капита­лизма и индивидуализма. Далеч преди появата на нацизма не­мските и италианските соци­алисти прилагаха методи, ефикасно използвани впослед­ствие от нацистите и фашис­тите. Идеята за политическа партия, която да обхваща вси­чки дейности на индивида, от люлката до гроба, и да пре­тендира за господство над всичките му възгледи, бе най-напред приложена именно от социалистите.

Не фашисти­те, социалистите първи запо­чнаха да събират от най-ран­на възраст деца в политичес­ки организации, за да насоч­ват тяхното мислене.

Не фа­шистите, а социалистите първи се сетиха да организи­рат спорта и игрите, футбола и туризма в партийни клу­бове, за да предпазят члено­вете им от заразата на други идеи. Именно социалистите първи започнаха да изискват от партийните членове да се разграничават от останали­те, посредством начините на поздрав и формите на обръщение. Именно те, чрез организирането на своите „ядки” и средства за перманентно сле­дене на частния живот, създа­доха прототипа на тотали­тарната партия. Когато Хи­тлер дойде на власт, либера­лизмът в Германия бе вече мър­тъв. Ликвидиран именно от со­циализма.

За мнозина, които са наблюдавали отблизо пре­хода от социализъм към фаши­зъм, връзката между двете си­стеми постепенно се е разк­рила с цялата си очевидност, но болшинството от хората в демократичните страни все още вярват, че социализмът и свободата могат да се съчетаят. Те не разбират, че де­мократичният социализъм - го­лямата утопия в живота на последните няколко поколения, е не само неосъществим, но стремежът към него води до нещо съвсем друго - до унищо­жаването на самата свобода. Либерализмът именно се про­тивопостави на заменянето на конкуренцията с по-несъвършени методи за насочване на стопанските дейности.

Според него предимствата на конкуренцията се състоят не само в това, че в повечето условия тя представлява най-ефикасният известен метод, а защото тя е единственият метод, който не изисква при­нуда или произволна намеса от страна на властта. (Бр. 20/1993 г.)

 

(Бр. 19/2015 на „Златоградски вестник”)