Новини

Легендата за мартеницата и по какъв начин тя е свързана с произхода ни

понеделник, 24 август 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Валентин ИВАНОВ

 

 

Първи Март е един от най-мистичните наши празници. Известно е, че мартеницата е типично и единствено българска традиция. Тази традиция не е прекъсвала вече повече от 1300 години в Дунавска България, но не възниква тук - мартеници са широко разпространени и в някои части на днешна Румъния, Македония, Гърция, Сърбия, Албания - из всички части на българската етническа територия и поселения.

 

Всички го празнуват, но малцина знаят какво точно символизира този прастар наш обичай. Една от най-разпространените легенди у нас, адаптирана по редица народни песни, гласи известната история за дъщерята на Кубрат - Хуба(ва), и гълъбът, пренесъл бяло-червен конец до Аспарух. В легендата има известна истина, защото има песни, разказващи за наш цар, превел ни в тези земи, и сестра му...

След легендата ще илюстрирам и една от тези песни - идеята за птицата, донесла вест от далечни роднини, обяснява напълно защо старите хора са вярвали, че когато се види първият щъркел (известие за идването на топлите дни), то мартеницата трябва да се свали. Към края на своя живот владетелят на българите - кан Кубрат, повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат единни, за да бъдат силни и да не ги пречупят, както става с пръчките, извадени една по една от сноп. Минало се време, канът починал и тогава хазарите, нападнали българите, успели да пленят дъщерята на Кубрат – Хуба. Водачът на хуните Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Канските синове били поставени пред изпитание. Най-големият син – Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария кан и се разделили, търсейки свободна земя за своите племена. Единият от братята тръгнал на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг по различни пътища. Преди да се разделят, братята се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина, докато намерят нова земя.

След това Аспарух щял да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат от Ашина и да ги последват. Четиримата братя потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на врага. Не след дълго при Хуба долетяла очакваната птица, която имала златен конец на крачето. Както получили тази радостна вест, Хуба и Баян избягали от плен и достигнали земите около Дунав. Не знаели точно накъде да поемат, само птицата можела да им покаже пътя. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето й. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хазарското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните, като го видели, побягнали. Аспарух посрещнал Хуба и Баян и ги отвел при своите. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. Така с победоносната си войска дал началото на новата българска държава. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Нарекли червено-белия конец мартеница, по името на месеца, когато това се случило. Тя станала символ на късмет, любов и щастие.

Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички. Оттогава бяло-червеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме силни, щастливи и единни. Да помним от къде произлизаме и да не се разделяме за дълго от снопа пръчки, който колкото е по- голям, ни прави по- силни. В народните песни съществуват и други фолклорни мотиви за създаването на мартеницата. Една от тях е, че когато първите хайдути излезли в Балкана, рано през март се закичили с мартеници, като белият цвят символизирал свободата, а червеният – кръвта, която ще трябва да се пролее, за да се постигне целта им. Тези песни са исторически верни, с малкото изключение, че мартеници е имало и преди Хайдутите.

Според български етнографи, „най-интересният обичай е правенето и киченето с мартеници. Вечерта срещу Първи Март или рано сутринта на самия ден, най-възрастната жена в дома, която трябва да бъде чиста, усуква червена и бяла вълнена прежда. Мартениците се връзват по ръцете и вратлетата на децата, по плитките на момите, по хурките на бабите, по плодните дръвчета, на малките кончета, телета, агънца…”

 

(Бр. 11/2015 на "Златоградски вестник")