Новини

#отархива Светът между либералното, социализма и за поезията като човешката памет…

неделя, 28 юни 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Есе от

Октавио ПАС

 

 

След дълъг период на полити­ческо затишие, постоянно на ръба на пропастта, постоянно пред призрака на нова всеобща война и пред заплахата от унищоже­ние на човешкия род, през пос­ледните 20 години сме свидетели на поредица изменения, предвестници на нова ера, която може би се ражда.

 

Първо, залезът на ми­та за революцията там, където той се роди - в Западна Европа, напълно възстановена след войната, преуспяваща и утвърдила либералната демокрация във всички страни, членки на ЕО.

Второ, връщането на Латинска Америка към демокрацията, макар и залитаща между призраците на популистката демагогия и на милитаризма, с желязната халка на външния дълг на врата.

Накрая, промените в Съветския съюз и другите страни с тоталитарни режими.

Какъвто и да е изходът от тези реформи, те бележат края на мита за авторитарния социали­зъм. Затова говоря за края на една ера: живеем в здрача на идеята за революция, в нейното последно нещастно въплъщение - болшевишкия вариант.

Идея, коя то се съживява само в някои отделни периферни региони или сред побъркани секти, като на перуанските терористи.

Не знам какво ни очаква в бъдещето: заразяващ национализъм, екологични катастрофи, възраждане на погребални митологии, нов фанати­зъм или открития и съзидания - историята с нейното царство на ужасното и чудесното.

Нито пък знаем дали народите на СССР ще изковат нови форми на принуда, или пък собствен славянски вариант на демокрацията.

Във всеки случай, революционният мит умира. И смъртта му е естествена.

Освободени най-сетне от бор­бата срещу тоталитарните заблуди, можем да помислим по-спо­койно за нашата традиция. Тя се появява отново, като темата за нравствеността на гражданите. Тази тема идва пак от класическата древност - интересувала е еднакво Макиавели и Монтескьо, но и днес тя е болезнената тема на много държави и особено на англоамериканската демокрация.

Мисълта за започващата ера трябва да намери общото място на свободата и братството. Трябва да премислим традицията, да я обновим и да търсим примирието между двете  големи  политически движения в съвременността - либерализма и социализма.

Това е „темата на днешното време”.

Какъв може да бъде приносът на поезията за едно ново политическо мислене?

Не толкова в идеите, колкото в нещо по-прекрасно и по-крехко - паметта. Всяко ново поколение поети преоткрива ужаса на древността и не по-малко ужасната младост на страстите. В институтите и факултетите, където се изучават т. нар. политически науки, би трябвало задължително да се изучават Есхил и Шекспир.

Чрез гласа на поета говори, подчертавам - говори, а не пише, другият глас - това е гласът на трагическия поет и на клоуна, на самотната меланхолия и на празника, това е кикотът и въздишката, това е гласът на любовната прегръдка, на Хамлет пред черепа. Гласът на тишината и шума, на лудата мъдрост и на мъдрата лудост, поверителния шепот в спалнята и вълнението на тълпата от площада.

Да слушаш този глас, означава да слу­шаш самото време - времето, което минава и въпреки всичко се връща, събрано в няколко кристални срички. (Бр. 13/1992 г., ЗВ)

 

(Бр. 7/2015 на „Златоградски вестник”)