Новини

#отархива Непонятният език. Идват тежки времена за интелигенцията…

понеделник, 11 май 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Есе от

Лев ШЕСТОВ

 

Самият факт, че са възможни учители като Достоевски и Ниц­ше, които проповядват любов към страданието и възвестяват, че най-добрите трябва да загинат, защото за тях ще става все по-лошо и по-лошо, показва, че розовите надежди на позитивистите, материалистите и идеалистите са, само детски блянове.

 

Никакви обществени промени няма да извадят трагедията от живота и явно е дошло време вече не да отричаме страданието ни като някаква несъществуваща действителност, която, както дявола с тамян, можем да пропъдим с магическите думи: „не трябва да го има”, а да го приемем, да го признаем и може би най-сетне да го разбе­рем.

Нашата наука досега знае­ше само да обръща гръб на всичко страшно в живота, сякаш то изобщо не съществува, и да му противопоставя идеалите, като че ли тъкмо идеалите са истинската реалност. Тежки времена очакват интелигенцията.

По-рано тя плачеше за многострадалния живот, въпиеше за справедливост, зовеше към нов ред и обещава­ше, впрочем без никакво право, нов ред и се радваше на своята готовност и на своето умение да се преструва и да лъже, сякаш това е някакво изключително нравствено качество.

Сега към нея е отправено ново искане. Не към науката - естествено науката се създава от учени и исканията й са само такива, които учените лесно могат да изпъл­нят.

Сега ЖИВОТЪТ се яви пред нас с изискванията си. И даже не споменава идеалите. Загадъчно суров, той ни говори с немия си език нещо, което нито сме чу вали, нито сме подозирали.

Ниц­ше и Достоевски само тълкуват непонятния му език, когато ни казват, че ще става все по-лошо и по лошо. Когато граф Толстой казва: изпълнявайте волята на тогова, който ви е изпратил тук и пише „тогова” с малка буква, ние разбираме, че и той като другите проповедници преди него, иска от нас да изпълним неговата воля.

За всички в крайна сметка съществува само този после­ден закон, който Достоевски нарича „висша идея”. Да погине светът, но да пребъде филосо­фията. Но великите, повече или по-малко смело го изразяват, а невеликите го премълчават. Законът обаче е еднакъв за всички. Не трябва ли да видим в негова­та универсалност доказателство за силата му и тогава да призна­ем, че „правото върху истина­та” принадлежи на героя от подземието?

И че Декларацията за правата, възвестена от Ницше, е нещо повече от идеалите и целите пожелания, с които досега бяха пълни учените книги?

Може би подземният човек е несправедлив към „природните закони”, когато казва, че те най-много го обиж­дат. Защото същите закони дават на него - нищожното, презряно, отритнато от всички същество, гордото чувство за човешко дос­тойнство, като му внушават убеждението, че целият свят не струва повече, отколкото един подземен човек! (Бр. 10/1992 г.)

 

(Бр. 3/2015 на „Златоградски вестник”)