Новини

Даръдере и Ахъчелеби изготвяли облекла за царската армия

петък, 20 март 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

През първата половина на ХІХ век настъпват дълбоки промени в обществено-икономическото развитие, в политическия и културен живот в българските земи.

Старата турска военна система, подкопавана непрекъснато от развиващата се в нейните недра стоково-парични отношения, се разпада напълно. През 1832 г. военно-спахийската система е официално отменена. Тези промени дават сериозен тласък в стопанското и духовно развитие  в българските региони от Дунава до Бяло море, от Черноморието до Охрид.

 

Появяват се много нови занаяти, увеличава се броят на занимаващите се с тях, сред които особено място заема бурното развитие на скотовъдството и по-конкретно на овцевъдството. Голямото производство на вълна, млечни продукти, месо и кожи, са основата, върху която се раждат цяла редица занаяти. Наред с тези процеси, се засилва утвърждаването на българската нация – заражда се силно просветно движение, пламва с голяма сила и борбата срещу духовното робство на Цариградската гръцка патриаршия.      Всички тези процеси имат своето място и в обширната Родопска област, имат и своята специфика. Постепенно се разкъсва стопанската и духовна изолираност от другите български земи. Близостта на значителни занаятчийско-търговски и консумативни центрове – Пловдив и Пазарджик на север, Ксанти, Гюмюрджина и Кавала на юг, Одрин и Цариград на изток, съдействат за развитието на стоково-паричните отношения и в Родопите.

Пол Люкас още през ХVІІІ в. дава сведения за вътрешните части на планината и оттам се прави сравнение какво се е променило за по-малко от 100 години. Като се сравни, например, с написаното от Огюст  Викенел през 1848 г.

Но темата на конференцията е друга - как тези промени се отразяват на живота, на бита на родопското население. Безспорен е фактът, че овцевъдството получава силен тласък – и това си има обяснение. Традицията датира още от времето на траките, не бива да се подценява и ролята на юрушките племена в родопското овцевъдство - Васил Дечев нарича юрушкото скотовъдство ядката на родопското овцевъдство. Постепенно юруците забогатяват и се ориентират към уседнал живот в Беломорието. Започват да продават пасбища и стада, които се закупуват от местните жители. Има доста запазени документи за този процес – тапии, сенети, протоколи и др. Този акт дава тласък на развитието на овцевъдството в Средните Родопи.

Благоприятното географско разположение – големи пасбища, чиста вода, близост до беломорските полета, развитието на подвижното овцевъдство, са също значими фактори за развитието на овцевъдството в планината. Тя се превръща в един от големите скотовъдни центрове. Въвеждането на редовната турска армия (826 г.) дава допълнително тласък на абаджийството, терзийството. Расте броят на стадата от овце и кози в Широка лъка, Чепеларе, Чокманово, Момчиловци – в някои от тях броят на овцете достига до 100-150 хиляди. Такава е картината и в другите среднородопски селища - Райково, Устово, Петково, Славеино.

Трудно е да се определи общият брой на овцете в този район. Стою Шишков сочи, че до Руско-Турската освободителна война (1877-78), между реките Места и Марица с Беломорското крайбрежие, има 2 милиона овце и кози. Подобни сведения дават и другите изследователи - В. Дечев, Ан. Примовски, Георги Ташев и др. Наличните сведения - данъчни регистри, поселищни проучвания, данните за производство на аби, дава възможност да се предположи, че през първата половина на ХІХ в. в Средните Родопи се отглеждат около 700 000 до 1 млн. овце и кози. Това е показателно за размерите на овцевъдството и каква солидна основа е за производство на различни продукти за консумация – млечни, месни, както и за развитието на занаятите и търговията.

Значимо развитие получава абаджийството. Този занаят достига неподозирани размери. Обработва се голямо количество вълна за получаване на висококачествени аби, от които се шие униформата на турската редовна армия, дрехи за населението и др.

Един от най-големите абаджийски центрове е някогашното Даръдере (Златоград).

Това селище, наред с Ахъчелеби (Смолянско), са сред най-развитите абаджийски центрове по българските земи. Запазените турски и български свидетелства и документи убедително потвърждават тази оценка. Една правителствена заповед до каймакамина на Чирмен от 4. 10. 1832 г. се съобщава, ”...че макар да са пристигнали около 150-200 хил. аршина шаяк от общото количество 1 млн. аршина, което трябва да се приготви в Ахъчелеби и Даръдере за облекло на царската армия, обаче останалото количество още не е пристигнало…” В същата заповед се дават наставления да се ускори тяхното производство.

В подобна заповед до видинския мухафъзин, правителството нарежда да се изпрати 15 000 оки вълна от Ломска каза в Ахъчелеби и Даръдере - за облекло на турската армия. Констатира се, че произведеният шаяк в Пловдивско е по „рядък и прост”, затова трябва да се  поръчва производството на аба в Родопско.

Славата на родопските абаджии се носи из империята, те масово се предпочитат пред тези от другите земи. Нещо повече - търсят майстори от Ахъчелеби и Даръдере, които да обучават местни хора. Такива заявки има чак от Ерзерум и Ван.

Без да споменавам повече документи, и тези са достатъчни, за да се види какъв мащаб добива абаджийството в Златоград и околността му. Сред забележителните майстори-абаджии са тези от Хекимови, Пачилови, Брънгови и други. С този занаят се занимават и много българомохамедани.

В Родопите се появява и т. н. „пръсната манифактура” на братята Атанас и Михалаки Гюмюшгердан. Тя е една от големите на Балканите и произвежда огромно количество аби за турската армия и за населението. Нейни посредници раздават вълна на семейства в повече от 20 родопски села и получават готова продукция, която заплащат.

 В населението постъпват приходи от тази дейност, както и от самото овцевъдство, които позволяват да се отделят пари за църкви и училища. Известният познавач на родопското овцевъдство Васил Дечев изчислява, че от 165 овце, които презимуват в Енидженското поле, се получава общ доход 6600 гроша, а направените разходи са 4650 - т. е. печалбата е 1950 гроша. Не може производството на огромни количества хранителни продукти да не се отрази на хранителния режим на населението – става дума за млечните и месни продукти. Да се твърди, че при такова голямо производство на месо – агнешко, овче и козе, че населението не консумира месо, е несериозно. Етнографските и други проучвания, разкази на стари овчари също, показват, че месото заема трайно място в храненето на родопските българи от двете верски групи – християни и мохамедани. Ще дам няколко примера - традиция е, когато големите кехаи се завръщат по Гергьовден след успешно презимуване, да даряват всяко семейство в родните си селища с парче печено месо, сирене, брано мляко, масло.

От месото се приготовляват и чорби – предимно с ориз, със зеленчуци, както и курбани. Приготовляват се и ястия – с картофи, правят се и саздърма, пъстърма. Прочуто представително ястие е чевермето – няма събор, празник, веселба, на които да то липсва.

Всичко това говори за значимото отражение на овцевъдството върху живота и бита на родопското население, върху неговата култура.

Христо Гиневски

 

(Бр. 20/2014 на „Златоградски вестник”)